- Какво става? – попитах малко притеснена след като дочух трясъка на вратата.
- Мисля, че токът спря. – отвърна ми хладнокръвно.
- Ами вратата?
- Може би е станало течение.
- Но прозорците са затворени…
- О, хайде стига, Елена. Точно ти не ми говори за...
Гласът му секна от стъпките, които дочухме от коридора.
- Страх ме е… - прошепнах тихо.
- Най-вероятно някой е останал в офиса да си направи подранила шегичка за Хелоуин.
- Мислиш ли? Искам да кажа мислите ли…
- Няма нужда от официалности.
Той ме остави и тръгна с тихи стъпки към вратата, докато аз слушах бесните удари на сърцето си…
Вратата не можеше да се отвори.
- Но какво става?
- Успокой се, Елена. За всяко нещо си има логично обяснение.
- Да, но ако…
- Много филми на ужасите си гледала с тези гаджета…
- Но аз нямам...
- Да, да. Само че не му мисли много, защото право да ти кажа, не си чак толкова хубава.
- Казвате да не правя като Вас ли?
- Ще проверя отново вратата.
Резултатът беше същият…
- Не може ли да опитаме през прозореца? – попитах го.
Той стана и се опита да отвори прозореца, но беше твърде тесен, за да се промушим през него.
Ужас, за какво ми трябваше да оставам извън работно време с този…
- И какво ще…
В този момент се чу някакъв неопределен звук от коридора.
- Какво беше това? – попитах уплашено и се приближих още повече до началника.
Той ме прегърна през рамо…
- Чувствам се все едно съм в някой хорър филм…
- Успокой се малко, Еленке. Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.
- Нима?
Той си замълча.
Изведнъж се чу почукване на вратата.
- Страх ме е… - сгуших се още по-силно в него.
- Звъня в полицията.
Той извади телефона си от джоба, но установи, че няма обхват. Грабнах своя, но имаше същия резултат. В стаята нямаше нито обхват, нито интернет.
В този момент лампите премигнаха няколко пъти и в проблясъците на светлина долових тъмна фигура.
- Видя ли я? – прошепнах му.
- Какво да видя?
Посочих фигурата.
- Какво ще правим?
- Не се страхувай, Елена. – погледна ме в очите. – Не си сама…
© Есенен блян Всички права запазени