Втора глава

Алармата на часовника иззвъня безмилостно, оповестявайки началото на новия работен ден. Беше точно 5.40 ч. Тя отвори очи и първото, което видя, беше белеещият се в тъмното таван на малката ѝ спалнята. Трябваха ѝ няколко секунди, за да фокусира късогледите си очи. После се взря през запотеното стъкло на прозореца. Навън беше все още тъмно и студено. Стори ѝ се, че е паднала мъгла. Беше една от онези зимни утрини, в които най-доброто, което можеш да направиш, е да си останеш вкъщи и да се радваш на домашния си уют с чаша чай или кафе в ръка.

Първата мисъл, която мина през главата ѝ, беше, че днес е понеделник. За разлика от повечето хора, които познаваше, тя обичаше този ден от седмицата, в който всичко започваше отначало. Може би причината за това беше, че живееше сама и за нея съботите и неделите представляваха истинско изпитание. Това бяха цели 48 часа самота, с които трябваше някак да се справи. За нейните петдесет и шест години ѝ бяха останали  една-две приятелки, но тя не винаги можеше да разчита на тяхната компания, защото всяка от тях имаше свое семейство, пораснали деца и отговорности, които бяха така желани, но непознати за нея. Затова тя търсеше и си намираше различни занимания, с които да запълни празнотата на своите уикенди. Чистеше, подреждаше голямата си библиотека, гледаше телевизия. Четеше постоянно и все по-често без да подбира предварително авторите, както правеше навремето, когато беше по-млада. Обичаше Света на книгите. В него се чувстваше на сигурно място, далече от всичко и всички, които биха могли да я наранят по някакъв начин. Живееше с героите от различните романи, с техните радости и тревоги. Страдаше и беше щастлива с тях. Още като ученичка в гимназията вече беше изчела голяма част от руските класици. После опозна Стайнбек, Ремарк, Хемингуей, Шоу, Казандзакис, Напоследък все по-често посягаше към скандинавските автори и мемоарната литература. Обичаше да ѝ подаряват и да подарява книги. Ако зависеше от нея, би въвела тях като разменно средство вместо на парите. Представяше си как влиза в магазина, поръчва си нещо, а магазинерката ѝ подава сметката, на която пише "Сума за плащане: 100 страници от "Анна Каренина". Тогава, искат или не, хората щяха да се принудят да четат повече.

Всъщност, може би точно тази нейна любов към писаното слово стана причина да избере и професията си. Още тогава реши, че един ден ще работи като учител по литература. Така и се случи и вече повече от две десетилетия преподаваше в едно училище в съседния малък град. Пътуваше всеки ден с влака до работата си по двадесет и пет минути в едната посока, но това не ѝ тежеше. Беше свикнала и използваше това време от деня, за да наблюдава хората.

Като по-млада учителстваше с любов и желание, със страст. Влизаше в класната стая като в храм – с благоговение и почит. След това опитът и рутината започнаха да надделяват. Все още обаче имаше дни, имаше учебни часове, в които тя изпитваше онази неповторима наслада от споделянето на знания и умения с децата, която само педагогиката може да предложи. Изпитваше удовлетворение от добре свършената работа, от това, че е била полезна, че нещата са се случили така, както тя иска. Че е докоснала учениците си до един или друг автор.

Имаше и дни, в които не се получаваше. Магията сякаш изчезваше някъде без даде обяснения. Тогава тя търсеше вината в себе си. Анализираше пропуските си. Мислеше какво и как да подобри в работата си още следващия учебен ден. Не беше от учителите, които оправдаваха грешките си с учениците си и типичната за новото поколение незаинтересованост към ученето. Не обичаше сравненията от типа "Какво беше едно време, какво е сега в училище". Въпреки това понякога се изкушаваше да ги използва, за да си обясни това, което се случва около нея. За да намери сили да продължи да обича работата си и самите деца. Твърдо вярваше, че именно с помощта на литературата може да ги възпитава, да ги научи да бъдат добри хора или поне никога да не спират да се опитват.

- Добър човек ли!? - възкликна веднъж колегата ѝ по математика, докато си говореха с нея и чакаха да започне поредния педагогически съвет. - Няма такава професия бе, Димитрова! Вече не се практикува. Не разбираш ли?

- Не, Кирилов! Грешиш! - отвърна му тя тогава. - "Добър човек" е най-важната професия и винаги ще остане такава!

С годините беше осъзнала обаче, че работата на учителя не се измерва с различните таблици, справки, диаграми и статистика, които ежедневно искаха от нея. Знаеше, че резултатите от нейния труд ще излязат наяве много години по-късно, когато някогашните деца от класовете, в които влизаше, се превърнеха в успешни лекари, адвокати, журналисти, предприемачи. Имаше и такива сред тях, които допускаха грешки. Проваляха се. Не успяваха да постигнат много в живота си, но тя ги обичаше по един и същ начин като свои деца, каквито така и не успя да отгледа. Прости се с това свое голямо желание много отдавна, когато загуби вярата си, че ще срещне своя „другар в живота“. Имаше една-две връзки, но нищо не излезе. Както винаги тя обвиняваше себе си. Трябваше да бъде по-смела, по-безразсъдна. А след смъртта на родителите си остана съвсем сама.

Даде си сметка веднъж, че от детските си мечти беше запазила само една – да има свое собствено куче. Обожаваше пуделите. Влюбила се бе в тази порода още като дете, когато заедно с баща си гледаха една петъчна вечер съветска телевизия. Показваха някакъв цирк от Москва с два снежнобели пудела в него, които правеха страхотни номера с няколко топки и обръчи. Обеща си, че един ден ще има такова куче. Беше му измислила и име – щеше да го кръсти Чарли – като кучето, с което Джон Стайнбек беше обиколил САЩ. Представяше си как вече е пенсионер и всяка сутрин и вечер извежда Чарли на разходка, а през деня той се е сгушил в нея на топло и сигурно място, докато тя нежно го гали по гръбчето и между ушите. Определено беше решила, че ще сбъдне тази своя мечта. Стискаше я здраво в ръцете си и се подготвяше, за да я превърне в реалност.

Много рядко излизаше навън през почивните дни. Когато го правеше, обикновено се разхождаше по брега на реката, която минаваше през  града. Спомняше си колко често бяха играли тук като деца. Спираше се до голямата, почти половинвековна топола. Спомняше си онази вечер в края на лятото, когато вече беше в последния клас на гимназията и точно тук за пръв път я целуна едно момче, което само след няколко дни щеше да отиде войник. И днес, когато минаваше покрай това място, понякога затваряше очи и ѝ се струваше, че чува песента на щурците и шумоленето на листата в клоните на тополата, поклащани от летният вятър в онази вълшебна вечер с ясно небе, осеяно със звезди.

Напоследък беше открила друга своя страст - рисуването по номера. То я отпускаше и я отвличаше от собствените ѝ мисли. За него ѝ каза колежката ѝ по физика Иванова, която наскоро се беше развела с мъжа си и използваше като терапия боите, четката и платното.  Играта с цветовете и багрите ѝ допадаше. Беше нещо като нейната собствена йога за душата, която правеше винаги, когато имаше време и настроение. Караше я да мисли, че създава нещо, че твори, че все пак нещо ще остави след себе си.

Алармата на телефона иззвъня втори път. Тя се пресегна и я изключи. Отметна дебелия юрган и прехвърли единия си крак върху него. Обичаше да се излежава така през почивните дни, но сега нямаше време за това. Стана от леглото и премести прозорчето на календара. Мина през банята и след това си приготви кафе. Изпи го набързо и се облече. Преди да тръгне за работа се спря пред огледалото в коридора. Погледна се с безразличие и среса кестенявата си коса, която беше започнала да побелява. Поклати тъжно глава и се усмихна с примирение. Младостта отдавна си беше отишла от лицето й, оставяйки след себе си само спомени.

Събу чехлите си и ги остави настрани. Погледна ги и помисли, че ще ги намери на същото място довечера – точно там, където ги оставя сега. Облече зеленото си зимно палто и излезе.

Вече минаваше 6.30 ч. Изчака малко повече време на спирката, защото автобусът за гарата тази сутрин се забави. Изплаши се, че може да закъснее и да изпусне влака, но се овладя, а и шофьорът някак успя да навакса изоставането по широкия булевард, по който вече пъплеха първите автомобили.

Оставаха малко повече от десетина минути до тръгването на влака, когато тя си купи билет от касите. Провери дали случайно не е променен коловозът, на който трябваше да отиде, и се насочи натам. Излезе от подлеза. Мина покрай двамата служители на БДЖ, които си говореха, стискайки под мишници своите чукчета и се качи в последния вагон.

Следва продължение