Глава X

Лора се сепна от звука на алармата. 7:00 ч. трябваше да побърза. Нощта беше кратка. Прибра се след 12 ч. Калина я чакаше пред чаша чай в хола. Не ѝ направи забележка, само я целуна по бузата и погали косата ѝ. Лора я погледна с плувнали очи, единствено успя да я прегърне...

Всичко, всичко сякаш я връхлиташе, любов, терзания, неутолим глад за разтърсващи емоции. Опита се да успокои мислите си, за да може да поспи, но... нямаше шанс. Прекалено динамичните събития от последните часове взеха връх, не можеше да се отърси. После се унесе, но сънят ѝ беше неспокоен. На сутринта вече нямаше сили. 

Влезе в банята за бърз душ, облече се в удобни дънки и суитчер, взе си една ябълка и изхвърча, не искаше да закъснее за първи час. А ѝ трябваше време, за да се концентрира максимално. Оформяха по всички предмети. Лора беше отличничка и  точно сега не биваше да се проваля. 

„Инженерен дизайн" – докато вървеше, в главата ѝ изникна репликата на Огнян от предната вечер. Това беше мечтата ѝ. Успя да я осъзнае още в 8-ми клас, беше сигурна какво иска да учи по-нататък. Следващите години целенасочено се подготвяше за това. 

Когато пристигна пред двора на училището, вече беше 8 без 15. Не ѝ се говореше с никого днес. Опита се да премине бързо до класната стая, без никой да я забележи. Когато стигна до последния етаж, отпред нямаше никого. 

„Добре, още малко" – каза си тя. Стаята не беше празна. Лора  поздрави и се усмихна. Времето беше прекрасно и най-вероятно останалите се криеха зад училището да пушат. Имаше време да се адаптира. Но любопитството я глождеше. Няма начин журналистите да са пропуснали такова събитие. Разтвори телефона си и затърси в новинарските приложения. Нищо. 

Опита през търсачката на google. Почти на път да се откаже, Лора забеляза приложението на вестник „Капитал". Да, бинго. – „Невиждано шоу за богоизбрани", „При затворени врати и строго подбрана аудитория вчера бе открит първият по рода си шоурум нa „BluEfficiency" – сензационният електромобил на бъдещето, „убиецът на Тесла". Локацията все още остава запазена в тайна.  Информацията за естеството на съоръжението към момента остава доста оскъдна. Знае се, че е разположено в близост до София, но далеч от всякаква друга инфраструктура. Известно е също така, че изложбеният салон е изграден изцяло под земята, предполага се, че научната лаборатория също се намира там, вероятно скрита още по-дълбоко.

Анонимен източник разкри и интересни подробности за светлинното 3D шоу, което е приковало всички присъстващи на местата им за повече от час. Изпълненията са били на ръба на  възприятията и допустимия риск. Коментират се демонстрации и опасно шофиране в траектория кръг на 4 електрически автомобила – прототипи, един след друг в опасна близост със скорости, многократно над приемливите за такъв род презентации. Няколко снимки, въпреки изричната забрана за заснемане на събитието, все пак са били направени. Организаторите са предположили, че някой от прототипите може да бъде тайно заснет. Специалното осветление прави на практика невъзможно фотографирането на колите. Снимките, които публикуваме, са направени с възможно най-добрата техника, но са били „повредени", най- вероятно поради същата причина." 

И

„BluEfficiency"... Лора вдигна глава, към нея шумно се приближаваше Виолета. 

– Лорииии, бейб. Къде се изгуби, трябваше да се обаждаш вчера?

– Ах, да... да, ами нямаше как, имах среща. 

– Какво?... И нищо не споделяш? Лора, държиш се странно, изобщо не знам какво да си мисля...

– Вили, всичко е ок, просто имам нужда аз за себе си да осмисля много неща, не ми обръщай внимание! А вие? Със Стаси ли бяхте? Какво прави вчера?

– Ами да, излизахме... вечерта. – каза Вили, но някак си гледаше встрани от Лора.

– Какво има Вили, познавам те, нещо се е случило, нали?

– Видяхме се с Калоян. – добави със странен тон Стаси, която се беше доближила до тях.

Изражението на Лора се промени. 

– Как е той? Говорихте ли?

– Бяхме заедно цялата вечер... После си тръгна с Вили. – Стаси изпитваше някакво ехидно удоволствие да натъртва болезнените теми.

Лора извърна глава, за да срещне погледа на Вили, видя, че се беше изчервила. В този момент вратата се затвори и всички се затичаха да седнат по местата си. 

Имаха физика, любимият предмет на Лора, и любимата ѝ преподавателка г-жа Трифонова, Ася. Тя беше класна ръководителка на XII-a. Лора си наложи да не мисли повече за нищо, нито за Огнян, нито за Вили и

Калоян, нито пък за „BluEfficiency"...

Ася Трифонова беше от поколението учители, за които професията беше и мисия, и начин на живот. Малко над 50-годишна, тя беше отдадена на учениците си, живееше с проблемите им, повече от всичко на света искаше те да намерят своя път в живота, да бъдат добри хора и да останат приятели помежду си. Защо ли всички я обожаваха? Защото тя направи света на физиката уникално интересен, заинтригува ги. В нейните ръце сухата и скучна материя от учебника се превръщаше в завладяваща история. Имаше страхотно присъствие и харизма, владееше вниманието на учениците си до съвършенство. След нейните часове всички деца напускаха стаята с особено вдъхновение, вярваха в науката и успеха и най-вече в безмерните чудеса и открития на живота. Ето защо много от учениците ѝ се насочваха именно в областта на физиката за висшето си образование. 

– Здравейте XII-а! Винаги започваше така часовете с учениците си, или по-скоро „срещите", както ги наричаше. Беше ги поела от VII-ми клас, все още деца, сега пред нея виждаше личности...

Лора седеше, вперила вглъбен поглед в дребната жена, която беше огромно вдъхновение за нея. 

– „Астроспектроскопия". – произнесе с бавен и отчетлив тон преподавателката. – Спектрален анализ и емперични правила на „Кирхов".

 – Днес отново ще сме сред звездите – допълни с усмивка тя.

Бавен тътен, приближаващ се заплашително, като буря, една мисъл се движеше неумолимо към посъбуденото ѝ съзнание. Лора стоеше като вцепенена, осъзнавайки един факт, който се беше явил пред очите ѝ, беше се запечатал в съзнанието ѝ и стоеше там, чакайки да го регистрира... „S.G" в долния десен ъгъл на... снимките, които едва бе погледнала преди малко в статията от „Капитал"...

Станимир Господинов – „модният фотограф", „S.G"  инициалите на баща ѝ. Лора чувстваше как я облива студена пот, а ушите ѝ бучат, оставяйки я напълно безпомощна...

– Лора Господинова? Добре ли си, моето момиче, изглеждаш ужасно бледа, Вили, моля те, заведи я на втория етаж в кабинета, д-р Илиева тук е вече, предполагам. 

Как само не харесваше фамилията си. Толкова трудно ѝ беше с това име и подигравките на съучениците ѝ. На 16 години дори поиска да приеме фамилно име от дядо си Тодор, поне звучеше нормално. 

Вървяха двете с Виолета, която уплашено я придържаше през раменете. 

– Извинявай, Лора, не знам какво да кажа.

Лора се учуди за миг, после леко се усмихна.

– Радвам се, че вече има човек до себе си. Той е прекрасен мъж, заслужава много... много любов!

– О, не, не е това, което си мислиш. Кало... Калоян е много отчаян. Нищо не се е случило между нас, повярвай ми!

– Вили, не ми дължиш обяснение, моля те, спри...

– Целунах го. Лора, целунах го, това е. Вили седеше с ниско наведена глава. 

Двете млъкнаха за момент. Бяха се спрели точно пред тоалетните. Лора се чувстваше все така замаяна. 

– Изчакай ме за момент, искам да си наплискам лицето. 

Влезе към мивките. В главата ѝ бушуваше истинска буря. Бил е там. Баща ѝ. Някъде там сред черните силуети. „Дали я  беше видял?" „Бялата рокля"... разбира се, окото на професионален фотограф не би пропуснало нищо...

Телефонът в задния джоб на дънките ѝ потрепери. Беше го пъхнала там в бързината. Избърса ръцете си и усети втори път вибрация. Изтегли го от джоба си внимателно, ръцете ѝ все още бяха леко влажни.

:📩Тате

„Лоричка, днес искам да те видя, след училище. Към 13:30 ч. става ли? В нашето кафене? Целувки ххх"

Господи, вече беше разкрита. Баща ѝ звучеше ведро, но Лора изтръпна при мисълта от предстоящия разговор.

:📩Огнян Бойчев „BluEfficiency"

(така беше записала номера му след открития урок на 3-ти април в аулата на училището)

„Лори, красавице моя. Мисля за теб. Ако искаш, днес мога да те взема от училище?"

:✉️Лора Господинова

(така беше записал номера ѝ след открития урок на 3-ти април в аулата на училището)

„Оги, ще се срещна с баща ми днес, след училище. Искам да те видя по-късно, привечер към 18:30 ще можеш ли?"

:📩Огнян Бойчев „BluEfficiency"

„Да, ще дойда да те взема от вкъщи. Дотогава мисли за мен!"

...„И още как, имаше ли друг шанс?"

:✉️Лора

„Тате, да, в 13:30 ч. ще те чакам пред входа. Целувки"

Постави телефона обратно в джоба си и излезе. 

– Господи, Лора, изглеждаш още по-бледа, хайде ела тук, отиваме.

Глава XI

Тамара се мъчеше да намери ключовете от колата си. Бяха паднали някъде под седалката, докато преместваше дамската  си чанта на мястото до шофьора. Закъсняваше. Почти не мигна тази нощ. Близначките се прибраха в 3 ч. с приповдигнато настроение и гладни, разбира се. Не беше създала у тях никакви полезни умения, включително и домакински. Единственото, за което беше безкомпромисна, беше хигиената. Кариерата ѝ на прима балерина не бе ѝ позволила да се порадва на майчинството. Прекъсна балета на два пъти за по 6 месеца. Върна се в залата на третата седмица след раждането на Феодор и на втората след раждането на Мая и Рая. Никой не вярваше, че след второ раждане изобщо ще бъде в състояние да се качи на сцената отново. Но всичко си имаше цена. Претовари се от усилените тренировки, получи травма на гръбначния стълб. Последва операция. Отново беше извън строя, този път за четири месеца. Танцуваше с адска болка и сълзи в очите. След като прекрати активната си кариера, болката така и не изчезна, превърна се в хронична, в живия ѝ кошмар.

На живота дължеше много. И на Феодор, синът, когото роди на 20 години, плод на кратката и изпепеляваща връзка със Сергей Николаев, руски балетист от световна величина. Партнираха си в няколко пиеси в продължение на три години. Връзката им се разпадна, когато Федя още не бе навършил 2 годинки. Един ден Тамара просто ги напусна и никога не взе Федя при себе си. Жената, която той нарича мама, е родната му баба, майката на Сергей – Настя Николаева. Феодор  така и не прости на Тамара.

Близначките също израснаха далеч от майка си, под грижата на бавачки и гувернантки. В кухнята стъпваха само в краен случай. Самата Тамара също беше безпомощна в това отношение. Танцуваше балет от четиригодишна, на практика нямаше детство, нито нормално семейство. На свой ред също не успя да изгради семейна хармония. Майка ѝ беше рускиня, родена в Париж. Никога не беше работила, свиреше на пиано, но така и не разви таланта си.  Омъжи се за дипломат с български произход.

Тамара не си спомняше отдавна броя и облика на жилищата, които бяха сменили, във връзка с работата на баща ѝ.

... Най-сетне откри ключовете, подпъхнали се бяха под постелката в краката ѝ. Запали и потегли. Балетната ѝ школа отваряше в 9:00 ч. Преподаваше вече над 10 години. Това я поддържаше жива, даваше ѝ смисъл, може би така запълваше всички празнини, които  балетът беше издълбал в живота ѝ...

Когато танцуваше, болката изчезваше. Тя политаше в друг свят, където любовта имаше съвсем различни измерения. Там се чувстваше обичана, единствено там. Още чуваше аплодисментите, взривяващи края на представленията ѝ... животът беше и щедър, и безумно жесток с нея. Майка ѝ почина по време на най-успешния спектакъл в кариерата ѝ, на хиляди километри от нея...

Научи в секундата, в която екзалтираната публика я остави без дъх от възторжени аплаузи. Веднага щом се скри зад завесите, усмивката ѝ посърна. Чакаше я баща ѝ, със сълзи на очи.

Никога не празнува нито един от рождените дни на Федя, не го видя как прохожда, беше някъде далеч. Винаги криеше сълзите си по време на спектаклите му. Детето ѝ, нейният роден син, бе един от най-добрите балетисти в историята, надмина успехите на баща си и нейните, многократно. Беше много красив млад мъж, но сърцето му сякаш беше изтръгнато. Лишила го бе от най-големия и безценен дар в живота – майчината любов... и той не спираше да я търси, безутешно, в танца. Тамара отчаяно се бореше, за да изкупи греха си, но знаеше, че е твърде късно. Обичаше го от все сърце, а той беше хладен и резервиран. Това не я възпираше, преглъщаше и продължаваше. 

По ирония на съдбата, дъщерите ѝ я обожаваха, а тя беше сурова и отчуждена спрямо тях... от първия им ден и глътка въздух.

Сърцето ѝ се беше вледенило в мига на съдбовното ѝ решение да напусне сина си... живееше с тази болка всеки ден, разкъсваше се от нея в жалките часове на нощта, превита от непоносима болка в гърба.  

Дълбоко в душата си гасеше и още по-непростими грехове...

Пристигна пред залата си навреме. Облече балетното си трико и цвички. Погледна се, както винаги преди излизане на сцената. Тъжен лебед я гледаше с мрачни, кристално сини очи. Тамара беше красавица, някога. „Красивата балерина", така я наричаха по световните сцени. „Как се свикваше да живееш след върха, след като си докоснал небесата и вече има само свободно падане надолу?"

Горчив вкус бележеше всеки неин опит за усмивка. 

Изправи се, стисна зъби и пристъпи към салона. Там вече разгряваха ученичките ѝ. Сутрешният клас беше за девойки 13-16 годишни, напреднали.

Въпреки че балетното изкуство позволява дълголетна кариера, Тамара се отнасяше с доста предубеждения по отношение на девойките, минали 13 години. Самата тя танцува на сцена до 36-годишна, но беше безкомпромисна по отношение цената на успеха. Можеше да бъде и жестока. Тя не признаваше провал, не го прощаваше.

Казваше „Нямаш ли признание и призово отличие до 13-годишна, по-добре не си губи времето" и в много отношения беше права...