Глава XIV

Петя затвори телефона. Строполи се на пода, сви се на топка и се разплака неудържимо. Отбягваше я, месеци наред странеше от нея, не излизаха, не разговаряха, не се хранеха заедно. Не пътуваха. 

Правеха единствено секс. Искаше да е с него, искаше да и е хубаво. Но магията беше изчезнала. Понякога излизаше, така директно с домашния си анцуг и тениска. Обикаляше парка сама. Сядаше някъде, даже сред дърветата и се питаше дали ще я потърси, дали изобщо ще се сети за нея и къде би могла да е.

Напоследък изобщо не се хранеше,кожата и изгуби блясъка си. Отказа два ангажимента миналата седмица, просто не можеше да се появи така. 

Не му вярваше, усещаше че крие нещо, усещаше, че го отвращава. Спеше с нея само на тъмно. Не я целуваше. 

Петя изхлипа още по-силно и се преобърна на гръб върху пода. Не виждаше изход.

Последната нощ не мигна, чакаше го. Дойде си в 3 ч. видимо ядосан. Облечен отвратително. Не можеше да го познае. Не беше нейният Стани. Чакаше го, искаше го. Макар и изродено, това беше единственото и удоволствие да го усети в себе си. Той беше смазан , не я погледна, не я докосна...

Гушкаше се в него, галеше се. Не успя да го привлече.

Заспа по гръб без да помръдва.

Тя се въртеше в леглото, никакъв сън не я хващаше. Изправи се тихо и разкачи телефона му от зарядното. Отиде в банята и се заключи. Пръстите и трепереха, едва не го изпусна на плочите. Вените и стърчаха грозно при китките, нямаше маникюр..., вървеше срещу себе си.

Беше убедена, че ще открие нещо - жена, знаеше, усещаше, че всички проблеми са заради друга. Само искаше да си го докаже.

Започна да преглежда най-напред смс-ите. Търсеше трескаво. Не бяха много. Станимир не обичаше да се занимава с телефона си. 

В следващият миг едно съобщение прикова вниманието и:

:Татяна Деспотова

"Здравей Стани, извини ме, че не ти писах. Заминахме със съпруга ми в Бразилия. Вчера се прибрах, искаш ли да се видим?"

Петя трепереше като лист, не вярваше, че толкова лесно ще я открие, елементарно лесно. И какво Станимир изглежда даже и не се криеше. 

Започна да рови надолу за други съобщения. Нямаше! "Каква беше тази, и при това омъжена?" Всичко в нея се надигаше. Реши да провери вайбъра. Станимир нямаше фейсбук, ползваше служебен - страница, която единствено поддържаше за имидж, качваше снимки от фотосесиите си.

Във вайбър съобщенията бяха доста повече. Но тя търсеше Татяна. Не беше трудно. На снимката се виждаше брюнетка на около 35-40 г. с гладко лице и големи зелени очи. Гледаше перверзно, или поне на Петя така и се стори. 

:Татяна Деспотова

"Здравей Стани, днес мъжът ми е в командировка. Връща се утре. Как си с ангажиментите, ще можеш ли да ме вмъкнеш в програмата си?"

:Станимир Господинов

"Здравей Таня, ще направя всичко възможно. Мисля че към 17:00 ч. е единственото подходящо за целта време за днес. Ако искаш подготви се и ми се обади по-рано. Ок?"

:Татяна Деспотова

"Чудесно, ще го направим тогава. Отивам на козметик, до после"

Петя се разтрепера отново. Съобщението беше от събота. След него или нямаше други, или бяха изтрити...

Искаше и се да плаче, но стоеше като парализирана. Изведнъж скочи, изхвърча от банята с телефона в ръце, скочи директно върху спящият Станимир и започна да го удря хлипайки неудържимо.

Станимир се изправи със скок и я отбутна встрани. Тежеше не повече от 45 кг. буквално отлетя към другия край на леглото. Той дишаше тежко, не можеше да си обясни какво се случва. После видя телефона си в ръката и.

- Какво търсиш в телефона ми?

- Коя е Таня, кажи ми, откога спиш с нея? Изрод!

Станимир се приближи, хвана я за китката и с другата ръка изтръгна телефона си. Петя се сви на топка, чуваше се само жалния и плач.

- Кога възнамеряваше да ми кажеш?

- Чуваш ли се изобщо, какви ги говориш? Няма никаква Таня, нямам любовница.

Петя се надигна и го погледна със зачервените си очи. 

- А къде тогава беше в събота? Следобяда? Бил си с нея. Пише го тук. - Ами тази нощ? Не ти е писала. Заедно сте били.

Станимир я погледна с огромно съжаление в очите. Искаше ли тя изобщо доказателство за невинността му. 

- Таня е моя клиентка. Направихме фотосесия, за бански. Тя беше моделът. Искаше да изненада съпруга си. Отварят бутик на Слънчев Бряг следващия месец.

Петя го гледаше с вцепенен поглед. "Какво говореше той? Що за глупости? Какъв модел?"

- Да го изненада?

- Вероятно имат криза в отношенията, не знам подробности. Има ли значение? Сесията приключи. Искаш ли да видиш снимките?

Петя не знаеше как да отговори. Сведе очи и каза: 

- Да, извинявай.

Станимир разтвори чантата с фотографските си принадлежности и извади черен таблет. Включи го и и го подаде, без да я поглежда. Петя седеше върху леглото подпряна на една възглавница. 

- Ще си взема душ. - каза тихо Станимир

Глава XV

Лора се прибра вкъщи уморена. Денят я изтощи, най-вече емоционално. Майка и и баща и вече знаеха, е не съвсем всичко...

Чустваше се и облекчена и уплашена едновременно. В такива моменти винаги се сещаше за..., да..., оф. Защо не и се обади  малко по-рано?"

- Бабо! Как си?

- Лори, слънчице, добре съм мила. Бяхме на разходка. Сега влизам у дома. Какво има дете? Не ми звучиш много бодро?

- Колко много искам да те прегърна, а си далеч!

- Лори, моля те кажи ми какво се е случило? Плашиш ме миличка. Всичко наред ли е вкъщи?

- Да бабо, всички сме добре. Скъсахме..., с Калоян се разделихме! И..., бабо, пак съм влюбена.

Силвия имаше нужда от няколко секунди, за да осмисли чутото.

- Това е чудесно Лори. Много пъти съм ти говорила за първата любов мила, спомняш си нали? Тя трябва да се изживее, но трябва да я оставиш и да си отиде. Обречена е! За съжаление е тежка раздяла, но неминуема. Повярвай ми, в противен случай последиците за личността на жената са катастрофални... Разкажи ми за новия мъж. Как стана, къде го срещна?

- В училище.

- Аха. - в гласа на Силвия се долови леко разочарование. - Трябва да бъдеш внимателна Лора, любовта между съученици..., особено като се има впредвид, че едва си приключила същата такава 5- годишна връзка.

- Силви, той не ми е съученик.

Сега вече Силвия стоеше изправена, истински разтревожена. Рядко Лора я наричаше по име.

- Тогава? - добави тя с настоятелна нотка в гласа си.

- Той..., той е учен, физик.

- Преподавател? Лора сериозно ли говориш?

- Не, не Силви. Той е изобретател, беше в училище. Имахме гост лектор по физика в аулата, на 3-ти април. 

Ето пак "Силви". Лора определено  губеше почва под краката си.

- На колко години е физикът, Лора?

- 51 мисля...

- М да, вече разбирам. Калина и Стани знаят ли? Доколко си им споделила?

- Частично. Не съвсем с подробности. Мама поиска да се срещне с него, и тате също. Аз им признах едва днес за Огнян.

- Разбирам. И що за птица е този Огнян?

- Ами, той, държи се страхотно с мен, ужасно е красив, и галантен. 

В слушалката не се чуваше нищо. Лора продължи:

- Чете мислите ми..., невероятен кавалер е, възпитан, и..., той..., страхотно ме възбужда, ... побъркващо е.

- Бяхте ли вече заедно?

Може би единственият човек, с когото Лора можеше да говори свободно за секса беше Силвия.

- Да. Два пъти..., вече.

- Кажи ми кога? Важно е, моля те.

- Седмица след посещението му в училище. Покани ме на среща в неговия офис. И след това в петък, този петък , излизахме вечерта, и след това отидохме в неговия апартамент. 

- Кой е той. Кажи ми!

- Огнян Бойчев се казва. Притежава компания за иновативни разработки. Завършил е физика в Харвард.

- Семеен ли е все още?

- Разведен е. Запозна ме с дъщерите си. И с бившата си съпруга. 

- Лора, четвъртък съм в София. Трябва да се видим. Може и извън вкъщи. Сега трябва да затварям. Чакат ме. Само още нещо последно. Струва ми се, по това което ми казваш, че нещата са сериозни. Кога ще се виждаш с него отново?

- Днес, след час и половина. 

- Добре Лори, мила. Изживей всяка минута. Не искам да мислиш за нищо друго встрани. Усети го! Според мен, така както ми го описваш, това е попадение. Искам довечера или утре да ми се обадиш и да ми разкажеш. Днес облечи рокля, бъди женствена, нали?

- Да Силви, благодаря ти! Обичам те! Целувки!

- Пази се момичето ми, и живей, затова си тук!

О колко по-различно се чустваше само. Тази жена, колкото и да беше невероятно, винаги успяваше да я предразположи. На нея звънна..., преди първия път, и веднага след него...

Лора изсипа плика с подаръци от баща си върху леглото. Нямаше много време. Станимир имаше безпогрешен усет за стил, все пак беше син на Силвия. Три рокли, тясна пола, две вталени ризи, колан, елек с орнаменти и два дълги гердана. После извади и двете чанти от другия плик. Цикламена и в турско синьо - "JIMMY CHOO".

И все пак Лора изобщо не попита Огнян, къде ще ходят. Извърна се рязко, разтвори гардероба и започна да отваря капаците на кутийте за обувки в дъното. Измъкна за токчето тъмно синя бота до глезена и я доближи до чантата!

Баща и беше уникален. Лора цъфтеше от щастие, почувства се като модна икона. Обувките и бяха от същата колекция. Подари и ги за рождения ден, заедно с телефона. 

Придърпа една от новите рокли, от мека материя, ярко зелено с уникален принт от по-тъмно зелени листа, като гъста тропическа гора. Листа и ярки цветя във вид на релефен плюш върху тънък като мрежа плат. За секунда събу дънките и свали тениската, която бе сложила сутринта под суитчера си. Облече роклята. Беше с ниска поло яка и дълъг ръкав. Отиде пред огледалото. "Господи, беше съвършена". Чак сега забеляза. Роклята даваше удивителна линия, плътно прилепнала по тялото и прозрачна, гъстата мрежа от листа и цветя, всъщност играеше ролята на плътен елемент, който да закрива на определени места голата кожа. Роклята бе предвидена да се носи на голо. Стигаше до глезените и. От врата през деколтето покрай талията и до долу се спускаше като змия криволичеща ивица с различна широчина само от прозрачния плат, без прикриващата кожата декорация отгоре. Стоеше божествено, деликатно разкриваше красотата на женското тяло. Лора се обърна настрани, така че да види гърба си в огледалото. Невероятно! Целият и гръб показваше по най-елегантният начин голата кожа покрита с леко  блестящата полупрозрачна основа на роклята. Там декорацията беше различна, много по-рехава. Нещо като тънки зелени, увиващи се лияни, пълзяха от кръста нагоре до раменете, а тюлената част с невероятна извивка стигаше толкова ниско надолу. Ужасно секси. 

Лора се опомни. Измъкна се от меката обвивка на дизайнерското творение. Отиде и доближи чантата, обувките и роклята. Не можеше и да се надява на нещо по-сполучливо като комбинация. Ужасно екзалтирана погледна часовника си. Имаше половин час. Остави всичко на леглото, свали бельото си и чак сега изтръпна. "Ами ако Игор се беше прибрал? Дефилираше полугола поне 10 минути, ами разговорът и със Силвия?"

Лора затаи дъх..., и тогава чу. Звуците от компютърните игри. "Слава богу, може би не беше помръдвал оттам. Обикновено ползваше слушалки, но явно сега предполагаше, че е сам."

Лора се придвижи на пръсти и се заключи в банята. Прибра косата си на кок и влезе под душа. В главата и беше красивата рокля, голата и кожа и ръцете на Огнян...

...Когато закопчаваше ботите вече беше 18:25 ч.

Имала беше време да разреши добре косата си и да постави тънка очна линия, и гланц за устни. Прехвърли в синята чанта телефона, протмонето и парфюма си. Изправи се отново пред огледалото. Сепна се. Тази визия. Нещо не се връзваше. Ами да, косата. Не можеше да я остави така. Взе четката и изтегли я силно назад, приглади я старателно и я върза на опашка. Да! Така вече беше  много по-добре. Обърна се към вратата и с крайчеца на окото си видя своето отражението в профил. Приличаше на стройна "газела", така я наричаше Силвия. 

"Ами ако...,ако беше прекалено?"

Върху тази рокля не можеше да сложи нищо, никаква връхна дреха. Абсурд!

Тя излизаше навън гола! С тези цветове, щеше да привлича погледите от километър. Несигурната, разяждаща мисъл подкоси коленете и. "Ами ако беше твърде провокативна, или вулгарна тази визия?"

Телефонът и звънна. Огнян беше пред вратата. Отключи и сведе поглед, за да не види първата му реакция.

Зачака! Повдигна очи! Пред нея стоеше Огнян, тотално безмълвен. Гледаше я без да мигне. Издърпа я с двете си ръце за кръста. Когато я прилепи плътно до него повдигна дясната си ръка, хвана нежно челюстта и, насочи устните си в нейните. Лора не беше в тялото си. Усети как полита и се разлива. Когато се освободи от дъха му беше тотално замаяна. Огнян беше спрял да я целува и сега стоеше десетина сантиметра пред нея, но гледаше зад гърба и, леко смутен.

Лора се извърна. От вратата на стаята си озадачено гледаше Игор.

- Игор, запознайте се. Това е Огнян, приятелят ми...

Лора имаше сили само за толкова. Огнян се приближи до ококореното момче и му подаде ръка. Игор се здрависа без да му каже нищо. 

- Ъъъ, отивах за вода, какво да кажа на мама?

- Ще се върна към 22:00 ч. Утре съм на училище. Кажи на мама, четвъртък или петък вечер, ако могат с тате, да се съберем на вечеря с Огнян. Или ако искаш остави. Аз ще говоря с нея за това.

Обърна се към Огнян.

- О, извинявай, не те попитах дали ще можеш?

- Да Лори, разбира се, че ще мога. С удоволствие. 

Хвана я под ръка видимо развълнуван. 

- Приятна вечер. - Игор затвори вратата след тях.

В асансьора не говореха. Огнян я обгърна плътно, хвана с ръка опашката и и я дръпна леко към кръста от което Лора наклони назад главата си. Огнян беше безпощаден. Целуваше я дълбоко и грубо.

Лора усещаше настойчива болка в слабините си, тръпнеше и се свиваше от сладки спазми по цялото тяло. Отговаряше жадно на тези целувки, но нещата светкавично бързо ескалираха. Усети как за секунди намокри вътрешната страна на бедрата си. "Господи беше страхотно!"

Изобщо не се интересуваше къде е, можеше ли да ги види някой. Само отлепи леко устните си от неговите и прошепна:

- Нямаме никакво време днес. Заведи ме в апартамента ти. Може ли? Не издържам!"

Огнян отпусна леко прегръдката си. Бяха стигнали първия етаж. Ако не беше хванал Лора под мишница, за да я поведе, тя най-вероятно нямаше да помръдне от мястото си. 

- Да богиньо моя. Потърпи, само десет минути още!

В колата седнаха бързо, като на сън. Момчето потегли без да задава въпроси. Огнян я придърпа плътно до себе си повдигна я леко, единият и крак сложи върху коленете си, подпря главата и назад на меката облегалка. Лора долавяше лека музика и аромат на свежест. Усети как ръката му поглажда гърдите и, тръпките по цялото и тяло бяха като ток. Мъчеше се да не издава никакъв звук, но самото и дишане беше заглушително. Усети горещите му устни да обхващат нейните. Езикът му божествено изпиваше всичко. Почуства се напълно отмаляла, залепнала за седалката. Дясната му ръка се придвижи надолу, галейки красивата плюшена декорация по роклята и. Лора не можеше да повярва на собствените си движения, някак без да съзнава повдига дупето си все по-нагоре. Ръката му набра плата докато намери края му и се плъзна нагоре по мокрите и крака. Лора изстена, усети докосването му. Вече беше груб, усещаше как необуздан порив преминава през цялото му тяло, а пръстите му влизат все по-дълбоко в нея. Искаше, безумно искаше тази кола да завие и спре. Всичко да изчезне и да усети разкъсващата болка в себе си. Нямаше сила, която сега да може да я спре и откъсне от него. Успя да издърпа главата си назад. Искаше да види очите му. Размазаният и поглед разкри сиви, изострени черти, едни зелени, мътни очи, които я гледаха безжалостно, гледаше я сякаш тя иска да му отнеме нещо, нещо негово...

Някъде встрани видя луминисцентна светлина. Вратата на гаража се вдигаше убийствено бавно нагоре. Колата влезе бавно до второто ниво на подземния гараж. Лора впи устните си в неговите. Езикът и неумолимо търсеше сладките му зъби. Вече и двете му ръце брутално притискаха дупето и. Седеше върху твърдото му коляно и се молеше да.... да молеше се. Колата спря в паркинга, в средата на алея, между други коли. Служебни брандирани автомобили. Бяха пристигнали. Лора се опита да откъсне устните си и да вдигне глава, за да погледне по-добре. Огнян не я пускаше и на милиметър. Чу как шофьорът излезе и затвори вратата на колата. Изпита страхотно неудобство. Самата тя беше върху Огнян и..., и се разтичаше. Той не реагираше на нищо друго осен на тялото и. 

Изведнъж колата потегли, сама! Лора се отскубна инстинктивно да се защити. През овалната форма на задното стъкло видя, как шофьора бе насочил дистанционно и очевидно беше задал режим авто-паркиране. Колата се движеше бавно към дъното на паркинга. Лора гледаше с недоумение как воланът се движи, а Огнян изобщо не се интересуваше какво се случва. Ръката му влизаше дълбоко между влажните и крака, до полудяване, тя вече неумолимо стенеше. "BluEfficiency" 1 направи няколко красиви, изчистени маневри и влезе назад в една гаражна клетка. Воланът спря да се върти сам, колата угасна безшумно, както безшумно се и движеше. Огнян се размърда. Издърпа роклята и леко надолу погледна ръката си недоумяващо. Очите му бяха още по-мътни и стряскащи. Красивите му черти - силно изострени.

- Не мога да чакам и секунда повече Лора. Искам да правя любов с теб. Искам брутално да те разкъсам. 

Той се изправи отвори вратата и я изтегли навън. Тази неочаквана грубост взриви женските и инстинкти. Видя как взима чантата и и затваря вратата. Две крачки ги деляха от асансьора. Огледалата я стъписаха. Видя се с премрежени в сладостно очакване очи, едва скриващи невъздържаност и желание. Видя  и него зад себе си, натискаше последния бутон. Асансьорът потегли. Огнян прокара ръката си нагоре, повдигна брадичката и, така че очите и да гледат право в огледалото. Искаше тя да гледа. И той самият да вижда всяко трепване в изражението и. С другата си ръка повдигна роклята и, цялата до кръста. Лора гледаше като парализирана. В очите му през огледалото и в безмилостните му пръсти, които ненаситно се скриваха в нея. 5-ти етаж. Вратите се разтвориха зад гърба им. Огнян я повлече грубо в същата поза, като внимаваше да не се препъне. Натисна с лакът дръжката на вратата като все още успяваше да държи пръстите на другата в нея. Затвори с гръб. Пусна чантата на пода. Завъртя рязко Лора в ръцете си и я повдигна. 

- Искам те, твоето най-лошо аз, искам да си груб... брутално

- Намерих те...

- Не, аз теб!

... 

Лора гледаше с любопитни очи как Огнян смъква белия си хавлиен халат и остава така няколко секунди чисто гол. "Как е възможно?" Изглеждаше перфектно. Кожата му беше гладка и стегната, фигурата му по нищо не подсказваше тази смразяваща кръвта цифра 51...

- Какво има Лора, да не би да се наслаждаваш на гледката? 

През огромните прозорци, заемащи цялата дълга страна на дневната, наистина се очертаваше много красив нощен пейзаж от светлинки. 

- Ами всъщност гледах теб.

- Предполагам, че си доволна защото забелязах, че се усмихваш.

Лора не знаеше как да продължи. 

- ...Да, харесах те още в секундата, в която влезе през вратата на аулата и поздрави госпожа Ася Трифонова. Не можех да спра да те гледам и да попивам всяка твоя дума.

- Лора, знаеш ли? Това ужасно много си личеше. Чак се почуствах неудобно, ти ме изпиваше с очи. Дори Трифонова, ако забеляза, и тя се смути. 

- Нищо не можех да направя, просто ужасно ме привлече външно, а вече като ни разказа историята си и твоя път в Харвард и след това "Тесла", направо онемях. Не можех да сдържам вълнението си.

Огнян беше сложил светло сиви слипове, за да не я разконцентрира допълнително. Направи няколко крачки до бара. Без да откъсва очи от нея наля в чаша портокалов сок, приближи се и и го даде. 

- Благодаря! - каза замечтано Лора - Но трябва да тръгвам. Обещах на мама да се върна до 22:00 ч. Огнян погледна часовника. Минаваше 21:30 ч. 

- Добре, почти готов съм. 

Лора погледна лежащата на пода зелена рокля и изпита неприятното чувство, че трябва да я облече отново, чисто гола, и да се появи така пред майка си. Изглеждаше замаяно щастлива от последните три часа и не искаше това да свършва. 

Огнян вече беше сложил дънки и  обличаше тънък пуловер, но не преставаше да гледа точно в нея. Бебешко розовата хавлиена кърпа стоеше разхлабена върху тялото и. Просто не искаше да помръдва от дивана.

- Исках да те изненадам, но не ми оставяш друг шанс. 

Огнян отиде към спалнята и се върна с чифт тесни дънки и тънък  резидав пуловер. 

- За теб са! Купих ги в събота, както и чифт бельо. Бях се размечтал, че може би  някой ден..., ще ми гостуваш за по-дълго.

Лора видя закачливата му усмивка, която едва сдържаше. Изправи се и хвърли към него падащата розова хавлия. Остана така няколко секунди, а Огнян не бързаше да и подаде дрехите.