Обади се!

Есен е. Обикновено пълния с играещи деца парк сега е пуст и тих. Вятърът си играе с обагрените във всички нюанси на жълто, кафяво и червено листа.Слънчевите лъчи се процеждат свенливо през клоните на дърветата и се заиграват с падащите листа. Разнася се носталгичен аромат на паднала шума, примесен с влагата от сутрешната мъгла.Аромат на умиращата красота на есента, която студа и мъглите отнасят и оставят усещането за приближаващата зима. Седя на пейката с букет цветя, които купих от малкото магазинче отсреща. Облечен съм с най-хубавия си костюм – тъмносин, с тънко райе. Любимият ù цвят. Искам да я впечатля, от един поглед да разбере колко съм успял, колко е пораснал нейния единствен син. Поглеждам часовника си, време е да дойде вече. Имам съвсем малко време.Довечера е полета ми. Утре е много важен за мен ден, какъвто всъщност бе и вчера. Презентации, конференции, срокове, журналисти… Ежедневни битки, в които искам винаги да побеждавам. Обичам вкуса на успеха, на поредното предизвикателство. Животът ми е едно състезание изпълнено с динамика и рискове, едно забързано пътуване. Беше нормално да не виждам майка си последните… колко… една…две…ооо, вече са станали почти три години. Но все пак почти винаги успявах да отговарям на телефонните и обаждания, въпреки, че често бяха в най- неподходящия момент и да си призная, когато видех изписано „мама“ на дисплея на телефона си изпитвах лека досада. Ако решах да и вдигна изслушвах поредицата задължителни въпроси „Добре ли си“, „Здрав ли си“и задължителното в края „Пази се! Обичам те“, на което по навик отговарях с неуместното „Добре“. Отново поглеждам часовника си, вече закъснява.Къде ли се бави? Група деца с глъч и смях претичват покрай мен. За миг си спомням времето, когато бях като тях – шумен и весел тийнейджър… След часовете бързахме да отидем в парка, да запалим цигара, да обсъдим новото момиче в класа…, когато най- после се прибирах майка ми, отново разтревожена, сякаш можех да се изгубя или да ми се случи нещо лошо. Телефонът ми иззвъня и прекъсна мислите ми. Съседката на майка ми е. Странно! - Ало, Тихомир, ти ли си ? - - Да, аз съм – отговорих - -Майка ти е в болница, откараха я преди малко. Тази сутрин не я видях на терасата, както обикновено, после не я видях и в магазина. Позвъних и.Отвори, но беше много зле – бледа, говореше трудно, повиках линейка… Безкрайният поток от думи не стихваше, заливаше ме като вълна.Вълна, от която ми стана студено, усещам, че треперя. Затварям телефона, захвърлям цветята на пейката и хуквам към болницата. Живеем в малък град, тичайки по улицата към болницата ме обзема странно спокойствие.Преминавам покрай училището си –всичко си е същото игрището за баскетбол, пейките, оградата…, сякаш пак съм онова палаво момче и тичам към поредната си беля… не, този път е към болницата… Майка ми – тази жена, която възприемах като скала, като море, като нещо вечно… сега е зле. Нахълтвам в болницата. - Търся елена, сигурно е в Бърза помощ – изстрелвам думите в лицето на първата изпречила се жена в бяла престилка - Елена…майка ти…, а ти трябва да си Тихомир Учудено се вглеждам в лицето и , но не я разпознавам. - Аз съм Мария, сядах на чина пред теб, помниш ли? – усмихва ми се тя и дребните

бръчици обрамчват сините и очи, изпълнени със смях. Познавам тези очи. Очите на момичето, което харесвах, но никога не се престраших да и го кажа, вместо това я удрях по рамото винаги, когато я срещна. - - Майка ти е в моето отделение. Току що я настанихме. Получила е лек инфаркт, но ще се възстанови. Всичко ще бъде наред!- отново виждам рамката от стни бръчици и усмихнатите очи – Ела с мен, ще те заведа в стаята и. Тръгваме по дългия, мрачен коридор. Залива ме миризмата на дезинфектанти и човешко страдание. Мразя миризмата на болница. Мария отваря вратата, на леглото, под прозореца е майка ми. Спи. Във вените и влизат различни тръбички. Лицето и е бледо, сивите и коси са разпилени по болничната възглавница. - Ще те оставя – чувам сякащ от далеч гласа на Мария - когато си готов ме потърси в лекарската стая. - Добре – отговарям, сякащ с чужд глас. Влизам в стаята, сядам на стола до леглото на майка ми. Нощницата и е бяла с малки жълти цветенца. Спомних си, че докато бях съвсем малък откъсвах такова цветенце и и го носех, а тя се смееше и в очите и , непонятно за мен, проблясваха сълзи. Вземаше цветенцето и ме прегръщаше. Прегръдката и – топла и ефирна, само тя можеше да ме прегръща така, само за миг, но в този миг се чувствах защитен и сигурен.Никога не бях се замислял за това, по подразбиране приемах, че нея винаги я има, някъде там, може да не и звъня, да не я виждам, да не и казвам, че я обичам…я е винаги там, като едно убежище, в което можех да се прибера винаги, когато имах нужда. В този момент, гледайки безпомощното и изпито личице осъзнах, че съм грешал, осъзнах колко ценна е всяка нейна усмивка, всеки неин загрижен за мен въпрос, всеки неин любящ поглед. Осъзнах, че всичките мои победи няма да имат същата стойност, ако не мога да усетя искрената и радост и майчината и гордост. Осъзнах, че препускането, което наричах работна динамика няма никакъв смисъл, ако не е споделено, ако няма място на което да можеш да поспреш и да сгрееш душата си със спомен за малкото, палаво момченце, с обелени колена и със слънце в косите. Какво са победите ни, ако няма близките ни хора, какво са парите ни, ако с тях не можем да радваме тези, които ни обичат, какво е властта ни, в измислената от нас йерархия, ако няма топла ръка, която да те потупа с любов по рамото… Взех ръката и в своите, усетих я слаба и суха, докоснах я с устните си и усетих как гореща, пареща сълза се отронва от очите ми. - Обичам те, мамо – едва доловим шепот се отделя сякаш от душата ми. Изправям главата си и виждам очите , сякаш всички звезди проблясват от там.Щастливи, усмихнати пламъчета излизат от тях и сякаш прегръщат сърцето ми и го изпълват с любов и спокойствие. - Моето момче – казва мама с тих глас и усмивка се разлива по лицето и – Сега вече съм добре ! Отново заспива, но лицето и е различно – усмихнато, озарено, благо…. Аз също се чувствам спокоен, омиротворен излизам тихо от стаята и отивам да потърся Мария.Мисля този път да не я удрям по рамото, а да и кажа колко много харесвам сините езера в очите и… Звъннахте ли на майка си днес? Казахте ли и, че я обичате? Направете го! Ако не е сред нас, кажете и го с душата си! Тя винаги е някъде там и ви чува!