Глава I

Запознанството

Тънките ѝ охлузени токчета се приплъзваха по металната релса, проточваща се по цялата дължина отдолу на бара. Усещаше краката си неприятно изтръпнали. Беше седнала леко превита и с гръб към голямата дневна. Не изпускаше от очи телефона си с похлупен надолу дисплей в дясно от нея. Сърцето ѝ препускаше в неравноделен ритъм. Това неловко мълчание продължаваше поне от два часа. 

- Ще трябва да се въоръжиш с търпение. Ще закъснее ... поне още час.

Момичето извърна глава настрани и барстолът ѝ леко се полюшна. 

- Чудиш се от къде по дяволите знам това!

Гърлото ѝ пресъхна. Нямаше смисъл да казва нищо. 

- Винаги ми пише. Не, не той ... - тук плътният ѝ глас секна за миг, сякаш за да преглътне едно сподавено "глупачке"! - Сестра Филипова..., бяхме неразделни с нея, въпреки че и тя не пропусна да преспи с ... многообещаващия хирург... с професора. Невинна авантюра...! Преди час са влезли в спешна операция. Така, че не се тревожи, не се чуди защо не ти звъни. 

В тона ѝ язвителните нотки взимаха превес. Младото момиче понечи да се намести на неудобния стол, но целият ѝ гръбнак сякаш беше безвъзвратно скован. 

- Ако искаш вземи нещо от гардероба ми. Тук в планината става доста хладно... както междувпрочем вече знаеш. Как каза, че е името ти?

- Ивалина.

- По дяволите Валя или!?

- Просто Ива.

Погледите им се срещнаха. Този път младото момиче не извърна глава. Гледаше я право в очите. Все още беше много красива жена -гладка маслинена кожа, фантастична дълга пепелно руса коса, тънки и стройни крака, прекрасна фигура за жена, родила три деца. Цигарата димеше в пепелника върху кухненския плот пред нея. 

- Мрази да пуша тук. Побърква се! Ти пушиш ли?

Ива поклати отрицателно глава. 

- И аз не пушех на твоите години.

Разговорът ставаше непоносимо тягостен. Момичето потрепваше при всяко нейно движение. Имаше усещането, че ще хване някоя чиния и ще я разбие в пода от красиви плочи с испански мотиви. 

- Не можеш да седиш така като изтукана с часове. Искаш ли нещо? Уиски може би.?! 

- Не благодаря. Аз май ще си тръгвам вече. 

- Ще си тръгваш? Кога го реши? Не искаш да тревожиш татенцето ли?

- Баща ми е мъртъв!

- Извинявай! Нямах предвид него. Говорех за съпруга ми. Явно не ме е очаквал преди края на август. Съжалявам, не беше нарочно! Не харесвам изненадите, никой не ги харесва..., особено неприятните. Ела! Слез от този стол, защото след малко няма да можеш да стъпваш. Нали не смяташ цялата вечер да не се поместиш от бара. Ела на дивана с мен. Така или иначе ще трябва да се опознаем. Все пак!

Ива се свлече лекичко от високия стол. Краката ѝ наистина бяха станали почти неподвижни. Тя взе малката си чантичка и телефона и погледна подканящо жената. 

- Сабрина, приятно ми е! Стройната дама протегна ръка да се здрависа с момичето. 

- Хайде, едва ли ти е за пръв път! 

Тя е прихвана леко през рамото и я поведе към ниската мебел. Ива обърна леко глава към отворената врата на спалнята.

- Не се тревожи. Мария ще смени чаршафите, а и нямам намерение тази нощ да спя там. 

Не знаеше дали в момента би желала времето да спре или да се забърза рязко. И в двата случая просто ѝ се искаше да изчезне и нищо от това да не се беше случвало. 

- Имаш красиво тяло, спортуваш ли?

- Да, художествена гимнастика, но вече само плуване. Гласът ѝ се накъсваше от неравномерното дишане. 

Сабрина седеше в другия край на дивана и я наблюдаваше.

- Чудесно. Какво да ти сипя? Той ще се позабави, а ти изглежда имаш нужда да се поотпуснеш!

- Може би джин?! Ако имате?

Сабрина я погледна сурово, после изведнъж се разсмя. 

- Говориш ми на "вие", а сме си вече почти роднини.

Тази дълга, дълга вечер изглежда нямаше никакви шансове да свърши нито скоро, нито безоблачно.