Приказка без край
по идея на Росен Балабанов
Горската вещицата
Някога, толкова отдавна че вече не си спомням точно кога, хората живееха на големи групи и за да оцелеят през дългите студени нощи се притискаха един в друг. Докато усещаха близостта си и с телата си се топлеха, сънуваха всеки своите сънища, но те толкова много си приличаха. Нощта надничаше в тях. Гонеше или събираше, според случая, призрачните стада на страховете им, но никой страх не бе достатъчно опасен за спящите им умове защото сърцата им биеха едно до друго и едно за друго. През деня се стараеха да не се разделят и задружните им усилия успяваха да нахранят и облекат всички. Ловуваха за да задоволят глада си и се научиха да отглеждат животни и ядливи растения за да е по-лек живота на общността. Опознаха плодните дървета. Някъде по това време успяха да уловят пламъка на паднала мълния и да го занесат в убежищата си. За тях той стана свещено нещо. Кръстиха го огън и го пазеха денонощно да не угасне.
Огънят ги топлеше и постепенно започнаха да се отдръпват един от друг когато се приготвяха да сънуват нощем. Забравиха как бият спокойно едно до друго сърцата им. Започнаха да си служат със звуци и да ги превръщат в средство за обяснение на онова им невидимо, подкожно състояние, което въпреки ситостта на телата им, пречеше да се чувстват задоволени. Така се появиха думите и изчезна единството у хората защото когато в мислите си останаха всеки сам, започнаха да си въобразяват, че са тяло и душа. Родиха се представите им за доброто и злото, и съответно всеки един от тях започна да се пита: “ кой съм аз?” , “какъв съм?”, “от кои съм?”. Обвиняваха се, един друг, в притежанието или липсата на качества, от единия или от другия вид. Словото учеше, че някъде, отвъд този живот има живот за който си струва да умреш. Умираха докато водеха битките си за идеите в които вярваха и малцина от тях разбираха, че Животът- тук и сега, този живот, които си е техен може да бъде изживян без да навираш насила своите представи за добро и правилно в дома, в постелята, в чувствата, в мислите, в мечтите и в постиженията на останалите. Разбираха го онези малцина, които нямаха загубена чужда битка. Свои битки си нямаха защото обществото се бе научило да живее като стадо, избирайки си все по-алчни и по-алчни пастири, а пастирите не ценяха живота на поданиците си. От стрелите, мечовете, сабите, копията, куршумите, от оръжията изобщо, човек може да се предпази къде с щит, къде с броня, донякъде с бронебойна жилетка, но от словото, от онова слово, което е дошло да вземе покоя на съзнанието - спасение няма.
Без да разбират какво точно ги свърза хората заживяха усамотени в убежищата на ежедневието си и инстинктите им за разпознаване на емоциите у другите постепенно закърняваха и изчезваха. Близостта между членовете на общността се изроди и остатъците ѝ, къде жизнени, къде не, оцеляваха само по кръвна линия защото само преките роднини и то не във всички семейства си спомняха ясно какво е да си обичан, целунат, прегърнат, изслушан, разбран, приет. Слава. Власт. Богатство. Смърт. Секс. На тях започнаха да се кланят както едно време се кланяха на огъня. Новите богове на стадото. Да умрат неизвестни и бедни, да нямат приживе кому да заповядват, да не въртят мозъка, на онези, които са повярвали в почтеността на клетвените им обещания… Нима “господарите на света” биха предпочели да живеят такъв живот?
Лека-полека Журналистът започна да рисува думите, които се боеше да произнесе на глас защото осъзнаваше, че само така може да преодолее сътворените от самия него бездни и да се върне в света, на който по своя воля бе обърнал гръб заради прищевките на тогавашните си приоритети. Постепенно се научи да цени всеки следващ сън, който го срещаше с демоните на съзнанието му. Пред олтара на болката коленичеше, свеждаше глава и мълчаливо очакваше справедливостта да дойде и да го накаже, но смъртта му, защото той бе убеден, че само чрез смъртта си може да изкупи своята вина, не идваше. Будеше се и приготвяше следващото платно. Смесваше боите. Полагаше ги върху платното и картината, поредната картина, изплуваше от океана на душата му. От дългото взиране в рисунката на малката Мария, а той я наричаше така защото знаеше, че не заслужава да каже: “ дъщеря ми”, му се струваше, че го гледа и му се усмихва неговото собствено детство. Той го разчупваше на малки парченца-спомени и им даваше вечен живот: кученцето му, малка пухкава топка спи, прегърнало любимата си играчка; жена и дете, споделящи приказка; сламените цветове на босоногото му лято; зимите на многократните му опити да извае съвършения снежен човек на верандата на дома си; есените на малките улички, обсипани с кестени; поляните, реките и планините, край които бе израснал … Докторът идваше и отнасяше извън стените на затвора нарисуваното като гледаше да не рови с излишни приказки в душата му. Беше му признателен за тази странна терапия. Тя не го оплиташе в изреченията си. Уважаваше тишината му, а тишината му трябваше за да оцелее до следващата нощ, до следващото коленичене пред олтара на вината.
Една нощ там го чакаше красива среброкоса жена. До нея бе застанал сребристо сив вълк. Не бе си представял така смъртта, но за да бъде честен би трябвало да си признае, че не бе си представял и живота си такъв, какъвто …
- Ела- подаде му ръка жената.
Кимна ѝ. Пое я. Стана и тръгнаха редом. За пръв път усети, че не го боли душата. За пръв път се усмихна. Вървеше. Сърцето му биеше равномерно. Вдишваше и издишваше аромата на непознатия път и това му стигаше. Дланта на жената, умните кехлибарени очи на вълка, милостта на близостта, която го отвеждаше отвъд съдбата му на осъден човек… Спряха пред малко бълбукащо изворче, закътано в някаква горска дъбрава.
- Пий!- подкани го жената. – Това е водата на забравата. Отпиеш ли, ще забравиш всичко случило се и всички, които си познавал. Ще можеш да продължиш да живееш, но без болката от досегашния си живот. Хайде, пий!
- Не искам- за пръв път вдигна глава, погледна я в очите и, тъй като в тях намери само съчувствие, реши да обясни отказа си. – Не мога! Не искам да забравя хората които обичам. Болката ми е част от любовта, която изпитвам към тях. Сам си я причиних. Сам ще я нося в душата си. Не трябва да забравям какво направих. Аз съм убиец. Убиец на хора. Убиец на Любов. Егоист. Безмозъчен глупак. Безсърдечен идиот. Аз съм …
- Ти ще си останеш убиец на хора, но всички останали “съм” би могъл да промениш и тогава твоето “аз” ще се върне към мястото на което принадлежи, стига да искаш разбира се.
Нея сутрин се събуди с пресъхнали от сънищата устни. Бе изговорил терзанията на душата си и бе изгорил крилете на страховете си и сега те не му се струваха толкова могъщи и непобедими. Бяха си обикновени страхове, нуждаещи се от прогонване. Знаеше къде иска да бъде и в кой желае да се превърне. Тревожеше го едно единствено нещо. Бе забравил да попита жената коя е и за да не изчезнат детайлите на новия му спомен той се зае да го нарисува. Жената. Вълкът. Гората. Изворчето. Душата си.
След няколко дни докторът му донесе нова снимка на двете Марии. На гърба ѝ пишеше: “ тя пита за теб”.
Вълкът и Горската вещица пиеха чай пред камината. Върху корицата на не дочетената книга лежеше красиво сребърно огледало. От време на време надничаха в него.
- Наистина ли ми е толкова светла козината?- чудеше се вълкът докато гледаше как художникът пресъздава формата му.
- Ти как мислиш?- отвърна му вещицата с усмивка.
стих и музика
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени