Приказка без край
по идея на Росен Балабанов - Oracle
Историята на Кокошката
“Колко крачки
се налага да измине Пътникът
за да достигне целта на пътя си?”
Обичам да се вглеждам в краката си. Да ровя с тях в корените на растенията, в прахоляка на пътищата, в изоставените от човеците дворове, във всичко онова, което може да се клъвне и преглътне. Пристъпвам бавно. Внимателно се взирам ту с едното, ту с другото си око в песъчинките на нещата и изследвам намереното. Припявам си песничката, която всяка трудолюбива кокошка си припява когато търси храна: “ от зори до мрак нужно е да си на крак; който дири ще намери зрънце сладко в слънчевите си недели” . Знам, че когато е хубаво времето сянката ми се очертава по-ясно и тогава ми е по-лесно да виждам скъпоценните съкровища на земята. В мъгливите дни перушината ме пази от влагата, а снеговете през зимата никак не ги обичам. Тогава със съпруга ми, господин Петел, се крием в къщичката си. Така и не разбрах защо повечето хора я наричат презрително курник. Миришела била на курешки! Нахалници! А яйцата, дето ги взимат от полога ни, не им ли миришат? Чакат да ги снеса и веднага ги грабват. От такива тръпки ме побиват. Добре че в тази приказка, в която живея днес Стопанинът ни е добър човек и не ни взима всички яйца и когато решим с моя господин успявам да му измътя пиленца. Но! Стопанинът се разболя и за да намерим лек за него се наложи да се разделим. Аз тръгнах на Запад.
Повечето от вас не знаят какво е Запад. Запад е мястото където сенките се удължават, светлини има и през нощта, пътищата са асфалтирани, къщите са с огради и са построени на групички, наречени села, малки и големи градове, мегаполиси. Там моите роднини живеят в щастливи места- птицеферми и … нека не разказвам повече за тях, че съм чувала слухове че живота им не е толкова дълъг и щастлив като моя. Явно не са случили на стопани. Моят Стопанин … сега е болен. Знам какво е да си болен, защото когато господин Петелът, моя съпруг си изкълчи крака, при един опит да прехвръкне оградата на дома ни, ( ех, тежичък си ми е той!) Стопанинът му превърза крачето и дълго - дълго му шепна някакви вълшебни думи докато го галеше по перушината. От думите ли или от превръзката, Петелът се оправи и животът ни- такъв какъвто си го обичаме- продължи. Да бях слушала по-внимателно тогава какво говореше Стопанина ама… Сега вече да е оздравял и аз щях да си върша кокошите работи, а Петелът да ми каканиже отстрани, своето си, докато Слънцето се извърта по небесните си пътища.
Пътищата са уморителна работа. Не можеш да се взираш непрекъснато в краката си. Налага се да се оглеждаш наоколо: да не те бутне някой, да не те блъсне и премаже, да не настъпиш нещо което става за ядене, да не изядеш някой, който може да ти помогне да стигнеш там за където си тръгнал, и да се пазиш от всеки, който иска да изяде теб. Не е като да си си у дома. Едно яйце да речеш да снесеш насред пътя и веднага ще се намерят желаещи да ти го откраднат. Поне да го поискат, а то: “къш, ма!” и ти го взимат.
Мразя крадците и неблагодарниците, а съм тръгнала цвете за лек да крада от Вълка, който го обича и пази. Не знам много за вълците, които отглеждат цветя, но това е хубаво защото и те навярно не знаят нищо за кокошките, които пътуват за да намерят лек за своите стопани. Сигурна съм, че лекът е нещо живо защото неживите неща са си неживи, но не знам аз дали съм жива или нежива. Сложни работи се крият в думите, а тях може да ги разгадае само Стопанинът и затова той трябва да оздравее.
Мъчно ми е за Петелът. Та той не може сам сън да заспи. Все приказки му трябват, все търси къде да се сгуши нощем, все го стряскат първите лъчи на зората. Ех, дано да е добре, но се моля първо аз да стигна поляната с вълшебното цвете, че моят не е по дипломацията и току вълкът му видял сметката на горделивата човка. Той преди да направи каквото и да било ако не изкрещи поне едно “ку-ку-ри-гу” за кураж и то тъй че да го чуят и на оня свят, с нищо не се захваща.
Какво е това в тревата? Перце?! Не може да бъде! Ето още едно. И още…
- Жено, що не гледаш къде вървиш?
- Съпруже, ти пък от къде се взе?!
- Взел съм се бил, що за приказки са това, аз не се взимам, аз се появявам!
- Добре де, радвам се да те видя. Колко си отслабнал! И перушината ти е станала по-рошава и гребенът ти е провиснал на една страна…
- Стига глупости! Я се виж! Прекрасна си, както винаги.
- О, мили мой…
- Тихо! Ще ни чуе вълкът!
- Ама той тук ли е? Стигнахме ли там за където бяхме тръгнали? Нали уж тръгнахме аз на запад ти на изток? Защо се срещаме тук?
- Защо? Защо? Защото се срещнахме. Гледай! Не там, по-наляво, по-високо. Видя ли?
- Това ли е цветето? Прилича ми на нещо познато, но не мога да се сетя…
- Ти пък кога ли си се сещала когато трябва за каквото трябва?
- Съпруже, слънцето залязва. Доспа ми се.
- Не може! През деня вълкът спи. Нощем е буден и обикаля наоколо. Сега ще вземем цветето и после ще спим.
- Ама си ми стратег, втори като тебе няма. Вземем ли цветето трябва да бягаме с него, а не да спим…
- Кой ще бяга, от кого ще бяга и защо не може да спи когато му се спи? Я да видя кои сте вие? И какво правите тук?
- Аз съм госпожата му, а той е моят господин.
- Той не може ли да говори?
- Когато го е страх си глътва граматиката.
- Какво е граматика?
- Ако можех да ти отговоря на този въпрос нямаше да сме тук. Стопанинът ни може да ти отговори, но той не е с нас ами лежи болен в къщи и чака да му занесем лекарство.
- И сте тук заради лекарството?
- Не, тук сме защото обичаме своя Стопанин. И… обичаме онова, което той прави за нас всеки ден. Обичаме си дома, обичаме се един друг, обичаме нещата, които правим заедно…
- Не ви ли е страх от мен? Аз съм вълк все пак!
- Все пак ни е страх, но не от теб, а от начина по който ще реагираш когато ти кажем кое ще помогне на стопанина ни да оздравее.
- Да не би да ви трябва вълчата ми кожа?
- Не е това, по-лошо е.
- Какво по-лошо от това да ти свалят кожата от гърба има?
- Да ти отнемат на сила онова, което обичаш.
- Разбирам.
- Наистина ли?
- Наистина.
- Хайде, ела да откъснем цветето. Като го гледам твоя- скоро няма да проговори, но поне може да се движи. Ще се наложи да го крепиш и ще ти е трудно да носиш и него, и цветето. Няма да успеете без моя помощ и затова ще дойда с вас. Нали знаеш, че цветето не бива да увехне?
Не знам кое щеше да е правилно или погрешно. Направих каквото ми каза вълка. Най-странното беше, че за да стигна до цветето и вълка вървях много дни и сънувах в самота много нощи, а у дома се върнахме за миг. Всичко си беше същото и някак по-мило, по-красиво и по-близо от спомените ми за него. Гласът на петела се възстанови едва след като Стопанинът ни му даде да пие нещо и дълго го гали по перушината, шепнейки онези думи, които аз … пак не запомних. Освен една: пиленце. Пиленце ми е позната дума. Така ме наричаше мама когато се появих на този свят.
Вълкът се оказа човек. Казва се Вълчо. И… той не е като онези вълци от приказките, които са ви разказвали когато сте били малки. Толкова от мен! Отивам да си гледам кокошите работи, а вие- останете си със здраве!
© Лина - Светлана Караколева Всички права запазени