Храстите жилеха с острите си шипове лицето му, сърдити че нарушава отнелите им цяла година растеж и подредба. С нахалството си, ловеца разбъркваше местата им по време на бягането, като чупеше гръбнаците на трънливи стъбла, трошеше костите на жилави клонки, а те в замяна го ръгаха ожесточено в стомаха, бодяха с разлютени острици гърдите и шареха кървави резки по гърба му, често се целеха в очите му, шибваха го силно през краката, че дано препънат обзетия от ловната страст, онази, изконната, вечна лудост да подгониш нарочената жертва и да отнемеш живота ѝ - той не усещаше нищо и минаваше през тях с лекота, като да бяха тънички нишки на паяжина.

         Носеше се без да забавя устрема си на преследвач, въпреки стотиците задирания на тръните по гъстата мрежа, полудял разкъсваше опитите им да го задържат, оставяйки късчета сукно и плът по зъбите им. Превърнал се на таран по време на атака, ловеца не спираше пред нищо, бягащата го увлече така, че забрави всичко друго, най-вече правилото си от един опит, всъщност, така и не успя да пусне стрела към нея - все не намираше удобния миг за прицел и от яд, или разочарование, взе, че се хвърли в това безумно преследване.

         А кошутата току се появяваше и изведнъж я губеше между силуетите на дърветата, после я виждаше неочаквано пред себе си, нехаеща за опасността и да го чака под листопада на есента. Той вдигаше бързо и припряно лъка по инстинкт, опъваше силно и стрелата нервно триеше снага по тетивата – чу проскърцали от гняв зъби, ядни, че все още не могат да се впият в меката ѝ плът. И преди да пусне жилото ѝ да полети и да се забие най-накрая в нея, ума на ловеца пак се запиляваше в този поглед, който го примами с магията си в тази гонитба и отпускаше предателски ръцете си.

         Стрелата така и не политаше, а оставаше да стене като разгонена хищница между пръстите му – сърната имаше различни по цвят очи и ловеца не осъзнаваше, че имено тях преследваше и целият бяг бе заради желанието си да ги види отново и отново, за да потъне в омаята им.

         Бяха едно по-светло и едно по-тъмно, зеленикаво и синеещо, не видя уплах, а само дяволитата им подкана за игра. Няколко пъти, щом се кръстосаха погледите, той усещаше как удоволствието от красотата на целият му свят се събираше в този миг и той потъваше в обещанието, че ако я настигне, тя ще бъде само и единствено негова. Но после очите премигваха, все така закачливо, и мига отминаваше, а те отново се понасяха като два вихъра, търсещи пътища за да се слеят в най-любовната виелица.

         Играта го отвеждаше към непознати му места, това не го мислеше, страстта му го увличаше все по-навътре в гората. Гонеше я с устрема на разгневена есенна буря, решила да прогони всеки спомен от лятото и да отвори пътя за зимните дни. Тъпчеше треви и останали тук-там цветове предишния сезон, прескачаше с лекота паднали дънери и оставаше кален отпечатък върху мъха по тях. И пак се хвърляше в обятията на настръхнали храсталаци, без да усеща болка от задиранията им. Преследваше я с полета на сокола скитник, понесъл се към плячката, уверен до днес, че няма нищо по-бързо от него на света, освен може би вятъра, който му помагаше да лети бърз като желание, но сърната той така и не можа да настигне.

         Усещайки умора след всичко това, изгубвайки я отново между лабиринта от стъбла, ловеца спря, искаше да седне, да полегне, да заспи, но дишайки тежко и едва поемайки въздух, вдигна лъка, опъна тетивата и насочи срещу нищото стръвно наточения връх на стрелата и извика:

         - Къде си... Покажи се... Не се крий...

         И тя се появи, съвсем наблизо, спряла до големия камък, събрал в чашата си няколко шепи дъждовна вода. Търпеливо чакаща го, него, по-бавния, но отзовала се, покорна, чувайки зова му. Вдигна крак и тропна с копито по камъка и разплисна водата. И го подкани да не изостава повече с онзи свой двуцветен поглед, после със скок изчезна накъм залеза.

         Едва сега ловеца осъзна, че вече е почти нощ. Онази звезда, първата, откога му се усмихваше... или присмиваше. Луната красеше с отразяващи я блескулки върховете на величествените борове, а под тях бавно се гънеха все по-дебелите сенки на прииждащата тъмнина.

         Ловеца не знаеше къде е, толкова навътре никога не бе влизал. Всеки хищник си има своя зона, тази беше далечна, чужда, враждебна към непознатите. Изкачи се на камъка, по който тропна сърната, все още дишайки тежко от дългата гонитба, и се огледа – тъмата криеше в тайнство своите пътеки, ръцете му все така държаха лъка и стрелата, но като ненужни, излишни и непотребни му вече оръжия. Прие, че е изгубил надпреварата със сърната, изгуби и възможността да види още веднъж онези два цвята.

         Спомена от слънцето потрепера още веднъж, потъвайки в дълбочините зад хълмовете. След няколко стъпки нощта ще покрие всичко. Ловеца пое към онези стъбла, където видя последно да се шмугва хитрата сърна и нали беше полудял, реши да я последва.

         В тъмното дори ще е по-лесно да я намеря – уверяваше се той, макар да знаеше, че нощем да се лововува е трудно, много трудно. Мислите се чуват надалече, издишванията кънтят при всяка стъпка. А другарската длан на вятъра при гонитбата, вече е студения пестник, който избиваше силите му с всеки свой удар.

         Търпението на есента скоро ще бъде зимна негостоприемност, може би съвсем скоро – позагърна се в окъсаните си дрехи ловеца, докато се прокрадваше като крадец  сред тъмата в посоката, която си начерта да следва, воден от инстинкта си – тя също трябва да е спряла някъде, мислеше си, нощите не са за бяг, а за почивка, дори и за най-неуловимите бегълки.

         И бродеше като сянка между сенките, а от мрака се протягаха остри като нокти клони, забиваха се в тялото му, сега вече болезнено проникващи през дрехите и нараняващи безумеца решил да се поскита след залеза из гората.

         Нечии криле прибърсаха лицето му, след малко и други, звяр започна да ръмжи наблизо, надушил чуждата миризма, жилав корен се усука в краката и понечи да го свали наземи. Той не изпита уплах от тези нападения, цял живот е бил ловец и не се страхуваше от нищо, извади ножа с готовност да го използва и се упрекна, че се остави да го завлекат в тези непознати места. Лъка и стрелата бяха безполезни в тъмнината.

         Ако не бяха очите ѝ...

         За тях мислеше - за онова, което му обещаваха, което предлагаха, което бяха видели и можеха да разкажат. Цветовете им горяха в ума му като ярки факли и желанието му да ги види го подтикна да продължи, отскубвайки се с размах от шиповете и вдигна ножа към летящите нападатели. Дори да се изгубваше все повече, сърцето му го приближаваше към спомена за онези мигове на взаимна слятост.

         Упорит и смел беше в безумието си ловеца, но силите му се изчерпваха, от ранни зори беше на крак и умората натежаваше все повече, а студа вражески го обви и му обеща тежка, почти зимна нощ. От сърната нямаше никаква следа, нито нейна стъпка, нито някоя прекършена вейка, които да му покажат, че е минала от тук.

         Ловеца започна да мисли къде да пренощува - може би до събрал под себе си мека иглена постеля бор или в някоя, останала незаета от животно дупка в скалите. Едва помислил си го и пред себе си видя хижа - малка, събрала се под равен покрив, обрасъл с горски мъх, сгушена удобно между дънерите на няколко олисели вече дъбове. Игриво пламъче помаха през тясното прозорче, а от комина се виеше тънка димна ивица право към луната.

         Някой като него, ловец, но с повече разум, си е приготвил подслон, където да  прекарва нощите – реши той, прокашля се, за да обяви присъствието си и потропа леко на вратата, не трябваше да плаши стопанина. Чу шума на стъпки, вратата се отвори, лъхна го ароматна топлина и кълбо светлина заслепи позабравилите вече светлината очи.

         Щом премигна, видя висока, стройна жена, в петниста нощна дреха, по която падаха разпуснатите ѝ коси с цвета на млада сърна, но с меките отенъци на тлееща жар по тях.

         Тя протегна ръката със светилника и огледа внимателно късният си гост.

         - Сайни – рече той и отстъпи крачка назад, не искаше да я притеснява с близостта си.

         Видяла лъка, стрелите и умората му, стопанката каза меко:

         - Търсиш ли някой, ловецо?

         - Изгубих се, сайни, не искам да се натрапвам, чужд съм по тези места, но ще ми позволите ли да нощувам там – посочи той барачката за дърва.

         Тя все още го оглеждаше - целия покрит от следите на гонитбата и от всичките сблъсъците с какво ли не при преследването на неуловимата сърна.

         - Влез, тук ще ти е много по-удобно – покани го с поклащане на светилника жената.

         Ловеца прие, свикнал да взима онова, което му предложи гората без излишни  въпроси. Поотупа се, свали от дрехите си налепналите листа, мъх и треволяци, а забитите с тръни останаха в раните. Преди да влезе, стопанката го спря:

         - Това не е нужно...

         Той се озърна, видя някакъв израстък и закачи на него лъка и колчана със стрелите, помисли за миг, свали и колана с ножа. В дома на непознатата, позволила му да се приюти под покрива ѝ, се влизаше с мир и оръжията бяха излишни.

         В хижата се почувства като на познато място, някак си свое и приласкало го с топлината на уюта си. До огнището къкреше опушено канче с ароматни билки, а самият огън подкани ловеца да се приближи и протегне ръце.

         - Стана студено, есен е... – промърмори, но повече на себе си, приближил се към огнището.

         Жената остави светилника, завъртя се наоколо, потършува в една кутия за нещо и след малко му сипа от ароматния чай.

         - Ето, това ще те стопли. Уморителен ден си имал, нали?

         - Преследвах сърна, сайни, почти целият следобед, ту я виждах, ту я губех, подгоних я насам, но тази част на гората ми е непозната и не знаех как да ѝ пресека пътя... – ловеца говореше без да я поглежда, пое чашата, глината вече се нагряваше и приятно докосна пръстите му.

         - Нищо, сега почивай, ловецо, утре може би ще я догониш – подкани го да отпие още от чая стопанката.

         Топлината се разля в тялото така, както на пролет придошла река, задържана от изпопадалите листа, превърнали се в дига, отведнъж надделява и разпилява водите си навред из пресъхналите дерета. В жилите му се понесоха огнени струи, главата му се замая от аромата, коленете му омекнаха и ловеца поиска да седне. Дългокосата го подхвана преди да се свлече и въпреки тежестта му го отведе да легне в дъното на стаята.

         Едва сега той улови погледа на двуцветните ѝ очи – зелено и синеещо, уловило танца на пламъците.

         Позна ги веднага, бяха онези които преследваше, а сега го гледаха с тържеството на победата над уловения в капана им ловец. Тя го погали по лицето с меките си кошутени длани. Зеленото ѝ око го предизвикваше да не се крие повече от нея, беше в ръцете ѝ...

         - Дълго те чаках, никой не можа да издържи моя бяг и да стигне до тук, само ти – започна да го съблича, като вадеше и остатъците от забитите шипове по тялото му, косите ѝ докосваха раните. – А те водех през най-трудните места, но ти не се отказваше и почти ме настигаше.

         Нямаше сили да се съпротивлява, а осъзна, че и не иска да го прави. Толкова е красива, неговата сърна – би я последвал до края на света и как е могъл да живее разделен от нея досега...

         Поиска да каже нещо, но не успя – устните им се намериха и той, като прекосил пустинята човек, умиращ от жажда, намери в тях извора от който можеше да отпие и да пие до насита от ненаситното си желание. Впи се тази целувка и усети как го залива бликналата ѝ страст, потъна в нея така, както се пропада в най-желаният сън или в обятията на някое друго измерение където си част от безкрайност.

         И двете продължиха сякаш вечно...

         *****

         Позна, че е сутрин, защото гората зашумя с обичайните си гласове. Отвори очи и видя изгрева насреща. До него бе сърната с разноцветните ѝ очи. Понечи да скочи, залитна, но успя да запази равновесие, застана на четири крака и щом тръсна глава за да прогони останките на съня, усети тежестта на разклонените си рога.     

         Беше сънувал, че е ловец, човек, но вече събудил се, осъзна, че той е най-големият елен който гората е имала от векове - до него бе неговата кошута, изящна, тънконога и с очакващи любовта му очи.

         Двамата се гледаха докато слънцето се издигна над хълма и без да си кажат и дума, защото думите не им бяха нужни – ясно чуваха мислите си и знаеха за всеки техен трепет.

         Сега отново си казаха нещо, само тяхно, закачка или нежност, усмихнаха се чрез сърцата си, докоснаха лицата си за миг и пак се подгониха в нова еленова игра...