Стоиш с писалка в ръка и може би пишеш своите последни слова.

Стоиш дълго над листа хартия, а ръката ти от мъка и нерви трепери,

сякаш че в скучния и динамичен свят ти смисъл не намери,

сякаш че той бе само един миг отживян - в сълзи облян.

Сутрин се будиш от съня непреодолян, кошмарът - давиш се в океан,

започваш да плуваш, но си скован,

а после се събуждаш и мислиш над съня си - необуздан...

После ставаш и миеш лицето, слизаш надолу - ежедневието проклето,

без захар пиеш кафето, а горчилката не се усеща,

мъка тегне на сърцето, а от очите капе сълза гореща.

Излизаш навън и си мислиш, че ще хвърлиш старото бреме,

сядаш на пейката в парка и се сещаш за старото време.

Гледаш как хората те отминават и сякаш болката ти поминава...