Диптих: В предверието на бурята
1.Вечерта преди бурята
Всичко бе като в легенда:
вплетена в реалността,
накъдето да погледна –
бе вълшебна красота...
... Беше то в едни далечни
екзотични ширини́ –
вечер с усет тих за Вечност
под тропичните звезди.
А звездите тъй големи
и намигващи дори,
тюркоазено-зелени
отразяваха искри́...
И преплитаха се главно
златно-сребърни влакна,
и омесваше ги плавно
всяка залезна вълна́...
Нежен бриз полъхна леко –
цветовете рапиля́,
о́пна слънчева пътека
и се нейде запиля́...
Черни птици прелетяха
над притихналия бряг...
Предусещащи заплаха –
те за буря ко́бен знак!...
А в красивото затишие
в знак, че буря предстои́ –
чувах как дълбоко дишат
океанските гърди...
Слънцето дори – във залеза
спряло вечният си ход
ми намигна с поглед гаснещ –
може би сигнален код...
Виждах: Всичко се променя –
и тогава връхлетя
разгневената Вселена
върху цялата Земя!...
Хоризонта в миг изчезна
залезът потъна там,
а във зейналата бездна –
бурята си вдигна храм...
... Е́то време оттогава
помня мило вечерта,
но желая да забравя –
на Стихията страстта!...
... Беше в друга перспектива
екзотична вечерта –
като приказка красива!...
.... Но ме буря връхлетя!...
2.Завръщане след бурята
Тревожно въздухът ухае
и от предчувствия сгъстен –
Духът на бурята това е
преди да затрещи над мен!...
И облаците сиво-сини
препускат с ветровете зли –
димът от селските комини
се стеле долу и пълзи.
А птиците летят на ниско
с инстинкт като живота стар,
че колко бурята е близко
усеща всяка жива твар...
Небето мълнии разцепват –
смълчи́ се, тресне изведнъж,
смрачава се, за миг просветва
и се отронва едър дъжд...
След бурята се диша леко:
дъхът на билки и озон,
и с радост старата пътека
поемам пак към бащин дом...
* * * * *
... Но-о пътната врата във мрака
и опрощаваща и строга –
единствена в нощта ме чака
със два висящи некролога...
01.03.2021.
© Коста Качев Всички права запазени