Замахваме дълго ромфеи...
в напълно излишен двубой...
стоманени стружки прехвърчат...
и звук от стомана ехти...
Раняваш ме... аз те ранявам...
настъпваш... ностъпвам и аз...
Пробождаш ме право в сърцето...
аз също пробождам те там...
Шептиш ми как всичко приключи...
как паднах в двубоя от теб...
аз също шептя ти, че свърши...
шептя ти, че скърших те днес...
Кръв капе от твоите устни...
от моите също тече...
с очите си пъстри ме гледаш...
с очите си взирам се в теб..
Ромфеята своя притискаш...
навътре към моята гръд...
но тъй не се светна, че клонинг...
че с клонинг мой просто се би...
Повярва, че всичко приключи...
повярва, че ти победи...
но мигом усети ромфея...
която в гърба ти забих...
Смъртта те обгърна... ти падна...
и моят пуст клонинг умря...
Всуе ти започна войната...
в която намери смъртта...
Всуе ме нападна ти мене...
(луд доктор, създаващ тела...
които на него приличат...
но нямащи в себе душа)...
Всуе ти повярва, че паднах...
всуе ме помисли за слаб...
всуе се страхувах от тебе...
не беше достоен мой враг...
© Андрей Андреев Всички права запазени