Жили ни тя с тънички стрели,
както мънички мушички.
Взима избирателно души,
някои само, не отнася всички.
Но насажда смъртен страх,
аз не съм ли заразен?
Ужас, цяла нощ не спах,
вирус има ли във мен!
Нас наказва тя със мрак,
тук с пришествието второ.
Гледахме за него към небето пак,
а стаено то под нас яви се скоро.
Някой киха, кашля срещу теб,
Боже този е заразен.
Спря забързаният ни доскоро свят,
тук без обороти сякаш празен.
И скованите души
като сенки тука се процеждат.
Облаци покриха радостта,
скри се вече сетната надежда.
Тъй и черният косач,
бавно жъне свойта нива.
А животът изтерзан,
жално своят гръб превива.
Но защо да я виним,
че ще дойде ние знаем.
И от раждането с вик,
всеки миг ни е назаем.
И дали ще бъде днес
или утре, след години.
Знае тя за всеки наш адрес,
в подсъзнанието като мине.
А къде ли ще ни отнесе,
по добре да не гадаем.
Може да е по-добре,
бъдещето, че не знаем.
Радвай се на всеки миг,
битието който дава.
Този свят е само вик,
ехо на живот с наслада!
© Петър Петров Всички права запазени