Всяка секунда превръща се в минало,

стари надежди внезапно умират,

и цветята увяхват, и птиците млъкват

когато сърцето спре да пулсира.

Дните минават, изчезват в очакване,

вечността при вратата е, чува се щракване,

и поезия няма и пролетта зима е станала.

Песента днес звучи като надгробно оплакване.

Докога ще съм част от тази абсурдна картина?

Душата – кръвясала рана, не драскотина,

въздиша зад железни решетки на стари затвори -

няма ли начин смъртта без мен да отмине? 

Зная, че мечти и надежди с метла съм замитал.

В своите пътища сам, като сирак, съм се скитал,

отчаян и сляп ръце съм протягал за изход,

но грехът ме е спирал и сърцето на възел е сплитал.

Това ли е краят? Сякаш няма причина да дишам,

обречен, присъда ме чака - къде да подпиша…

Но не ми се предава, с последен дъх ще извикам - 

Боже, приеми ме, толкова слаб съм, а Ти Си Всевишен.

Всяка секунда превръща се в минало,

стари надежди безвъзвратно умират

и цветята увяхват, и птиците млъкват,

но сърцето сега за Тебе  пулсира.