дупка, а в нея газирано:
от твоето и моето ‘защо’
мехурчета на автостоп
за никъде
умират, въздух, защо?
------------
под тънките си пръсти скрих пролука:
през нея влизат мравките на времето
частите ми разглобени
разнасят
ъгъл по ъгъл
стоически
сякаш могат да ме съберат
до мисъл, до отключване на пръсти.
--------
носиш фрактури и не поправяш
нанесеното
то не боли
то чака
бави се до уродливост
за да знаеш мястото си в равнината –
грапав контур частно
колкото и да се проектирам
виждам се асиметричен
на скицата ти
върху смачкана салфетка
ароматизирана, пригладена
защо е бяла?
------------
под стъпките им
долу
долу
искаме, а няма въздух
подпочвени
някога
отгоре
дефилирахме и ние
в траурен плат, а беше лято.
© Деймиън Всички права запазени