Понякога така ми дотежава
уж двайсет грама, а каква душа,
че питам: За какво ми е такава,
ту я разплача, ту я утеша.
При хората е все една и съща,
озърнеш ли се – обща нищета,
а моята в цигулка се превръща,
прокрадне ли се тихичко нощта.
Навярно има за какво да плаче
и за какво да пее. Може би
и струни къса с порив равнозначен,
дори луната кара да скърбѝ. ...