Имаше една жена, която
събираше светулки във нощта,
а после ги изпращаше по вятъра
да осветяват хорските сърца.
Канеленият ирис на очите й
се взираше във всеки със надежда.
Блещукаха светулки във зениците,
премигваха, разказваха си нещо.
Тя идваше във този свят понякога,
за да събуди светлината скрита
и после си отиваше незнайна
със воал от светулки в косите. ...