Животът, верен в своята игра,
раздаде пак тестето с карти,
надявах се на къща и кола,
а той реши любов да ми изпрати.
Любов, като сълза невинна,
достойно във ръцете си поех,
но бързо я смених с каквото мина
в играта трябваше да продължа напред.
Със следващите карти дойде колата
и в нея возех разни еднодневки,
не им запомнях даже имената,
наричах ги със прякора "двулевки",
те идваха и в къщата голяма.
В шестнайсет стаи живеех като цар,
но ето тук започна мойта драма,
когато се затри младежкия ми чар.
Времето, пропито в алкохол и никотин,
изплъзна се от мен като оазис
и аз останах сам, за любовта незрим,
изправен пред жестокия катарзис.
Заблудата в която бях живял,
материалното да търся и облаги,
направи дупка във сърцето ми с кинжал,
осъди дните ми да са недраги.
Играта бе към своя край,
все още имах карти, но по-грешни.
Капо останах сред охолия и тишина,
живота победи ме, като стар мошеник.
© Даниел Стоянов Всички права запазени