Луната ни отдавна не изгрява,
останаха звездите - залъци в пустинен небосклон,
празнината от сребърния сърп
и мечтите ни - трохи в безкрая.
Кога ще дойде здрачът,
денят да хвърли избелялата си лятна дреха,
уморени да се сгушим в скута на покоя
и проблемите си да захлупим с клепки.
Сънят най-хладнокръвно ни отбягва,
присмива се на уморените лица,
самотата като помиярче ни преследва,
а луната ни отдавна не изгрява...