Всяка болка, намерила израз във думите,

е пиронът, изваден от

съкровеното същностно,

някой  дето пробол го е.

Всяка дума изплакана при бълнуване,

е като половината истина –

щом нещо вече е казано,

да го считаме сторено.

Теб те няма, но аз си разказвам, 
разказвам, разказвам.... 
И току виж, някой друг

(или аз самата) повярвам си,

всичко случило се

че слагам на масата.
 

Всяка дума е някакво пожелание.
Заклинание. 
Ала аз отдавна 
да заклинам съм се отказала.

Ще ми стигнат ли силите

да затворя подобно на царя Мидас

тези думи-разбойници,

тези призраци суеверни,

тези подли магически спелове?
 

Неведнъж са разпъвали

съществото ми от желания,

след което – утихване,

след което – за жалост мълчание

и неверие. 

Затова не изричам молитвата –

тя е на тъмно в душата ми.

Нека лекичко се просмуква.

Предпочитам истински, не насън

ти да си тука.