Създадени сме тъй несъвършени.
Случайни. Генерични. Като пешки.
От рехав плат и дързост сме скроени.
И цял живот се спъваме във грешки.
Виреем в този свят почти надменно.
Разменяме години за жълтици...
Нали сме програмирани за тленност —
умираме самотни. Като птици.
Уж търсим Бог у себе си с молитва,
а пак сме щрих накриво в канавата...
Навярно Той не спира да опитва,
но все не си надскача черновата.
И сякаш нерешено уравнение
Го гледа от дъската бяла в Рая.
Да, отговорът значел би спасение
в душите ни от Страшен съд накрая.
Но някъде се губи нещо дребно...
Едно съвсем банално неизвестно.
Нали живеем уж да сме потребни.
А губим с мрака битката нечестно.
Та как да се стремим към съвършенство,
самите щом сме пропуски в чертежа
на свят, замислен като равноденствие,
където властват нощните метежи?
Но стига сме винили Архитекта,
че грях ни е вменил. И е обръгнал...
Направи ли матрица без дефекти,
излишен ще е тук. И ще си тръгне.
© Пепа Петрунова Всички права запазени