Под едно одеяло с поезия
се покрих има - няма и четвърт век.
Моите спомени искат амнезия,
а илюзиите - поет.
И така се загубих рано.
(Във едно със девствеността.)
На петнайсет сякаш останах.
(По ми е чиста така съвестта.)
Преброих си набързо любовите,
и ги сложих в кантара, сърдечен.
Натежават ми. Аз съм виновен.
(че им дадох мисъл за вечност.)
Подмладих старостта на душите им.
Все раздавах чувства с охота.
Ти недей го мисли! И не питай!
Имам още за два живота...
Дефилираха някак до скоро -
тъмни сенки на плитко в душата ми.
Ти съблече я. Бързо. До голо.
И облече ме с Тебе - Съдбата!..
Пак ще кажа - Не се притеснявай!
Имам толкова, даже и повече,
колкото впрочем не си се надявала,
от поет за грешник, наро̀чен...
Ето, цял съм пред тебе. Пречистен.
Одеялото хвърлих във зимника.
Този факт е, световно известен -
Щастието няма нужда от Лѝрика...
Стихопат.
© Данаил Антонов Всички права запазени