О, музо любовна,
о, жрице съдбовна.
При мен пак ела,
чакам те тук и сега.
Немислещ, нечуващ
съдбовния зов
далеч от реалността,
отдаден на времето,
затворник на вечността.
С меч от стомана
или перо от паун.
С мраморни одежди
или копринени дрехи.
На огнена каляска
или на бял еднорог.
Без значение къде и кога,
с какво си облечена и си дошла.
Заключен във времето,
в очакване на новата ти премяна.
Ще чакам колкото трябва,
тук в празнотата.
Заключен между живота и смъртта,
имам цялото време аз на света.
Надалеч или наблизо
времето е нищо.
Разстоянието – крачка,
мигът – вечност,
а вечността – миг.
Дарба ли е това
или шега на света.
Съзрях го с очите си,
реейки се в небесата.
Без време, без пространство,
всеки миг бе нов живот.
Доде съзрея
безсмъртните наши души.
Хиляди години
дори и да преминат.
През живота, където
телата умират.
Душата ще чака
съдбовния миг.
В ново тяло,
време и пространство,
доде срещне
подобието свое.
Виктор Димитров
© Сейтън Димитров Всички права запазени