Не те спрях...
Светкавици осеяха страха...
С последните
останки
от Надежда...
Овъглена, без стон - лежа...
Небето
е бездънно
и се вгледах:
С очи от фосфор си проправи път...
Ръцете
се промушваха
в пролуки...
Не те и спрях... (скалист ми бе светът)...
Но пробивът Ти
нужно бе
да вкуся...
© Таня Георгиева Всички права запазени