Поизбледняла е от студ тревата,
над тъмните ù пазви дреме скреж.
Поизсребрява бавничко луната,
звездите тихо чезнат от копнеж.
Копнеж по недоизживяно лято,
когато бяха ярък перлен низ,
разсипан на талази в необята
по нечий щедър, вдъхновен каприз.
Но още рано е и още – тъмно,
и дълго, мръзнещ, ще гълчи под нос
пак косът, щом от облаците ръмне –
той чака слънцето си на поднос! ...