Никой роди се, никой остана.
Беше съсипан с тежката рана.
Жалък, безсилен - бавно кървеше.
Малък, невидим - много болеше.
Тръгнал човекът път да открие,
тежко да вдига - все да развие.
Мъдър да стане, цяр да намери,
малък да вдигне свойте размери.
Сам във пустиня, слънце пече го,
огън и пясък лазят пред него.
Падна мъглата, крак изостава,
бавно, полека с ней ослепява.
Никой роди се, никой остава,
черна мъглата - тъне в забрава.
Хвана ръка го - ничия беше.
Вън го изведе, никой излезе.
© Сандостен Калций Всички права запазени