Търсех сподавени чувства и мисли

в някой угаснал, подритнат копнеж.

Докато няколко спомена бистри

бавно разтваряха всеки стремеж.

Свличах скали във реката от време,

все по-прииждаща в онзи момент.            

Нямах народ, но имах си племе –

с избор свободен живеех във плен.

Тъй се меняха дните със нощи,

молбите със жалби,

любов със тъга...

Делник угасваше, грейваше празник:

ѝ я обгръщаше в тиха мъгла.

Нея – загадъчна дама в сумрака,

нежно гравираща в моето сърце

своите горещи до кръв инициали –

с поглед на малко сърдито дете.