Когато слънцето на моя житейски
път залезе,
когато очи за сетен път към теб
отправя уморени
- затвори ги и тихо поплачи,
за да ти олекне.
Децата, своя път поели,
не ги оставяй да тъгуват,
в земята родна тялото ми положете
и понякога цветя сложете.
Дано с добро в сърцата
ви остана,
защото дълго липсвах
у дома,
но мечтата ми беше
с каквото мога да помогна
на нашите деца.
© Анка Александрова Всички права запазени