Предпролетно нощно адажио
Щом разпилее се зимният ден
в тъмен бакър, над градчето угаснал,
с ледния полъх пристига при мен
жалост по нещо нетрайно, неясно.
На свечеряване сив е светът,
мислите, чувствата – даже мечтите.
Стръвно, досадно в ухото бръмчат
още на делник изнервен мухите…
Някаква сънна, прастара тъга
сварвам в леглото ми кротко да дреме…
Как да ù кажа, че нямам сега
за нея ни сили, ни обич, ни време…
Искам да спя – а препускат в нощта
сенки, на сън кукумявката чули
да призовава с плач сродна душа,
гост да ù бъде в тъмничните кули.
Гоня кошмарите в мрака студен –
колко ли още до утрото има?
Вече копнея за новия ден,
за края на дългата, тягостна зима…
Клонче от дрян на прозореца вън
свежда се в пъпки и нова надежда.
С вятъра южен в дует моя сън
в пролетна песен за мен пренарежда.
© Венета Всички права запазени