Самотните хора познавам
В очите те нямам сълзи
С чувствата много внимават
В душата им дръзки мечти.
Самотни, но винаги горди
В небето те търсят звезди
Преминават, сами неуморно
Животът ги рано кали!
Ръцете си морни протягат
Едва да докоснат смехът
С величествен поглед остават
Дори да са слети с грехът!
По пътят си земен препускат
С прекършени, нежни слова
Душата си тъжна отпускат
На ивици в мокра бреза !
На тях ли светът се крепи?
© Мария Николова Всички права запазени