Не бях достоен,
но пак обичах,
проклинах се,
в душевни дрипи
се обличах,
сънувах те,
откривах те отново,
не те разбирах,
молех се
мигът да спре
във време ново.
И спря мигът
в мечтаната небрежност,
неразбираем, тръпнещ,
опитах се да го докосна
с нежност,
а той бе станал
лъч пронизващ.
Януари, 2017
Варна, Гавраил
© Гавраил Йосифов Всички права запазени