Отново ме гледа луната прозрачно,
отново е сита от лудост.
А ние сме слепи до еднозначност
и сме нелепи до близост.
Ревниво звездите проблясват студено
и къпят се в нечия болка.
Замята оформя все свойто вретено
и ражда в роса богомолка.
Защото нощта те изплаква невинно,
защото не знае, че може
да има студен епилог от безличност,
останал във тебе възможен...