Спомен за Историята...
(поема)
Две дестинации има във Живота:
Олимп едната, другата – Голгота...
Аз...
– „История“: е Времето познато
(от „онова́“, безкрайното, космично!...)
което тук, реално, на Земята –
на хората им е дарено лично...
В това Понятие имагинерно
е всичко: и Животът им, и Целите!...
... Щом във легенди вярват суеверно
и във възкръсването на умрелите...
А падналите в битки не възкръсват
и само вождовете в монументи
в Историята може да присъстват:
наричани „велики“...
– Но проблемни!...
А тъй като се знае, че по право
Историята пишат победителите –
то всичко дето Споменът ни дава
едва ли е напълно убедително!...
(Елитна компаньонка и метреса
Историята все с Властта преспива –
и мисли, че си знае интереса,
но често тя греши във перспектива!...)
Дивим се и до днес под небосклона
на Пирамидите... На всеки камък!...
... И лудата претенция на Фараона:
– да бъде Бог и тук, но и Отттатък...
Понеже в камъните са следите
от поколенията тук живяли,
ги търсим под земята, неоткрити –
вградени в Пирамиди, в Катедрали...
... Но в един предишен Жизнен цикъл –
във Времето, (което уж е наше!)
живяли Динозаври, но „изтикъл“
ги метеор и днес това ни плаши...
А те си нямали царе, държави,
войни не водели, живели просто
и не строили храмове за слава...
... но не оставили История, а – кости...
И Богове́ са нямали навярно,
дори и с Дяволите не дружали –
в единство със Земята благодарно
безгрижно и свободно си живяли...
История понеже не записали,
(че писменост си нямали за жалост)
и във безгрижие били улисани
и тъй забравени били по давност...
Човекът само е създал: История,
(макар понякога да съжалява!),
а споменът за нея му говори,
че винаги „във фарс“ се тя повтаря...
Един пленително – невероятен,
но също толкова жесток до крайност –
е Споменът за нея непонятен,
но опрощаван някак си: по давност!...
А удивително е, че не помни:
Историята ни – Строителите даже...
Забравата в мъгляви хоризонти
обвива всичко...
... Кой да ни разкаже?!...
**********************************
... Даваш ли, даваш Балканджи Йово
хубава Яна на турска вяра?...
– Мо́ре войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра...°
Във Времето, прието априо́ри,
че е безкрайно, движещо се вечно –
фактически е Нашата история:
с представите за близко и далечно.
... Но то физически не съществува –
от а́теистите измислено Понятие –
Историята взривно там нахлува,
или след Словото: за „нечие разпятие“...
Дори от Времето, когато о́ще
била е плоска (видимо!) Земята
История сме писали и нощем –
избягвайки на Динозаврите съдбата...
А от когато сме решили лично
Животът във ръцете си да вземем
отново: Божие или космично,
опитваме се да повторим Времето...
Понеже разделили сме Безкрайността–
на мигове безкрайни като него,
ще можем пак да изживеем: тайнството
и Явното в човешкото си е́го...
Затуй измислили сме календара –
на Времето безкрая разделили!...
Историята тъй да се повтаря:
възможност трайна с него сме открили!...
... В гори усойни, в древни манастири
в тререщата светлина на све́щите
описвали са „черноризци“ дирите
на Времето си: ясни и горещи...
От Вечността сигнал ли ни изпрати
Историята, кръсти се сам Папата:
– „Защо до днес по градските площади
във статуи от бронз стърчат сатрапи!!??...“
Зад хоризонта в мълнии безмълвни
далечни клади яростно проблясват...
Понякога и в нощите не стъмва
от бранните пожари незагаснали...
... Вече́рник тих повява отдалече
със нежен дъх от лятната прохлада...
Върти се път над нас – наречен „Млечен“
и звезден дъжд от него бавно пада...
В градчета тъмни, с не заспали улици
и в звездните селца из планините –
Историята помним с дъх на люляци
и със отминалия чар в мечтите...
А Времето понякога се връща
и гъдулар на кръстопът приседнал –
забравил даже родната си къща –
реди легенда оцеляла... Древна...
... За Онова, което тук „изтича“
във мирни дни: възторжени, щастливи...
Девойки с китки как юнаци кичат,
в Затишието: палави... Игриви...
– Опитвам се сега да си представя
Историята във такова Време
и хората тогава там живяли –
с поне едно в Историята пле́ме...
О колко поколения набожно
в неделя сутрин ходели във черквите –
а нощем във леглата неотложно
в нощи́ ую́тни във страстта „омеквали“!...
Историята помни, че тогава,
в такива нощи, булките зачевали:
и тъй Живота тук да продължава –
се раждали дечица звездочели...
Но те, (докато разбереш!...), пора́ствали
и в пътищата на Войната страшно
звездичките им по челата га́снели –
и дупки с кръв там зейвали ужасно!...
... Та а́ко някой пожелае точно
да я разнищи (Нашата История)
той трябва – след като веднъж започне –
във мир и във войни да я повтори...
Безбройни революции, погроми –
войни изпълват цялото ни Време
и от къде тогава да си спомним
Историята с нещо без проблеми!...
Понякога в Историята кризите
на бури яростни въртят ни във „Окото“,
а пък Съдба наричаме капризите
на всички Демони във Обществото...
И за това, Големите открития
постигнати с „очо́вечя́ване́то“
бележат все фаталните събития:
– от шизофренната природа на Познанието!...
Щом Огънят открил Човек... А вече
познавал и мощта на ветровете –
покра́й огньо́вете танцувал вечер
и мислел се за: равен с Боговете...
А скоро проумял, че с този огън
успешно може и да се воюва.
– „ Да побеждавам (си помислил) – мога
сам в битките, без жертви да ми струва!...“
Но е щастлива (даже за минута!)
Историята в потеклото си превратно,
че сме открили виното преди барута!...
– Какво ли би било да е обратно!?...
Историята помни Клеопатра
и Цезар със игрите им любовни,
и лудостта във царската им шатра
с легендата за змиите отровни,
– а е забравила безбройни Поколения
(фактически пренасящи Живота!),
но не пред Бог измислен на коле́не,
а със Страстта човешка във леглото...
* * * * * * * * * * * * *
... Историята винаги е те́кла
на две различни скорости в живота
и две съдби на хората предре́кла:
Олимп – едната... Другата – Голгота!...
А днес в технологичното ни Време
щом тръгнем към планетите далечни
да търсим Ново място за живе́ене
Историята да оставим вечно:
– тук на Земята с дивата зараза,
която с толкова ожесточение
вселявала е яростна омраза
във не едно Човешко поколение!...
22.01.2020.
°П. Славейков
© Коста Качев Всички права запазени