Той се яви в човешко същество,
но в него и небесното гореше.
Белязан бе с Божествено клеймо,
затуй без страх все най-отпред вървеше.
Показваше ни свойте чудеса,
отдаден бе да учи ни на вяра.
Неизкушен от земните блага,
Той стадото си със любов подкара.
За правдата, за хорските души,
за светлото що в нас сме изгасили.
Светът окриляше с добри очи,
за да прогони зли и тъмни сили.
А хулеха го, че е бил лъжец –
не вярваха, не чуха, не разбраха.
От тръните му сплетоха венец,
а в светъл ореол му бе душата.
Подложи смело тялото си Той,
на нечовешки мъки и обиди.
Намери се предател – много свой,
да изкуши се и да му завиди.
До днес прощава всички грехове,
дори и нашʹте най-позорни страсти.
Любов пося в жадните умове –
Възкръсна, О Христос, вовеки с нас си!
© Данаил Таков Всички права запазени
Много стойностен стих! Има над какво да се замислим, но "я най-много мразим да мислим"...
Не съм изненадана, че няма коментари...