Очите ми са пепелници,
сърцето ми е боклукчийски кош,
главата ми, гнездо на мъртви птици,
животът реже ме... като касапски нож...
Над скелета ми - закачалка за мечти,
се хили черепа с ръждясала усмивка.
От киселина са моите сълзи,
мечтая си... за вечната почивка...
Прикривам истините си с сюрреализъм
от себе си дори, но те туптят,
и сякаш в приливи на непукизъм
мутиращо-зомбирано цъфтят.
А аз минавам, като градинар,
от плодовете късам и се храня,
но няма сладост в техния нектар -
Прилича той на кръв течаща в баня
от две ръце отпуснати и бледи,
от две ръце забравили прегръдки...
И демоните (моите съседи)
броят последните оставащи минутки...
Когато тялото е вече вкочанено
дали душата в ада ще гори?
Писмото е написано последно
и в него пише... колко ме боли...
*****
Това съзрях във огледалото си вчера -
Мираж ли бе, или миг на прозрение?
Дали видях там бъдещето си, или химера?
Не знам... Но търся и надежда... И спасение...
10.06.2015
Георги Каменов
© Георги Каменов Всички права запазени