Не знам дали помниш как се лети,

не знам дори, дали все още пазиш крилете си

(онези, със сребристото по края),

не знам дали остана чисто небе над главите ни

и дали слънцето помни извивките ти...

Но ако си там, ако ме чуваш

през току-що покълналите облаци,

все още необжарени от човешки дъх,

хвърли мекотата на взора си към мен

и над плетеницата от безумни дъги

напиши директно върху сърцето ми

с непримиримостта и топлата тежест

на най-стаеното синьо на очите си:

Ще те обичам и отвъд всички животи!

И нека реалността бавно се отмие

в спирала от плачещи мимолетности...

Под облаците на райета,

запазили все още звука

на моето мълчание, летя -

само по себе си съживяващо,

почти забравено движение,

за да приседна най-накрая

между бедрата ти-криле

и да положа душата си мълком.

Колко урагани разпилях

и със светкавици спорих,

в пристъп на безволева слятост

бурите трошах,

докато дъждовете падаха на колене

и се молеха за къшейче любов,

но накрая стигнах до теб –

останах без разум, без чувства

и въпреки това все повече ти исках.

Приеми ме в лоното си, мълнийо

с неопределена посока и вятър

по миглите.

Аз ще си нося отрязаната глава

достойно – не ми трябва,

щом ти от сърцето ми излиташ.