Сянката на труп безсмъртен,
сякаш вятър през мъгла,
се прокрадна в миг на тътен
без стон, безшумно във снега.
Роден в небитие, живял за слава,
убит, неуморен,
безжизнен дух в дух жизнен се вселява
с една мечта - да види ден...
Във жертвата, като душевен глист,
се впива - радост да яде,
преяжда, зажаднял за мъст,
и без значение кога, къде.
Търси болната душа човешка
с тревоги адски, неразбрани
и една единствена съдбовна грешка -
убийствен егоизъм дето храни.
Със пламенни желания, до край довели
дързостта и смелостта, но за какво?
Копнежи стихнали, умрели
като мехурче във стъкло.
Във вените промъкнала се тайно,
тече, изгаря и унищожава
всичко доблестно и важно,
чистота и съвест замъглява.
И в прехода към тишината,
где смъртта е рай,
мъртвило, тръгнало от тъмнината,
,
решено да постави край.
Призрак, де на злото - майка
със съдба на сянка прокълната,
безкрайно търсеща и жалка,
бродеща сред живите, тя – самотата...
© Богдан Иванов Всички права запазени