Времето ни някак си неохотно изтича.
А казваше, че дълго ще остане.
Но ето, Февруари веч наполовина мина
и да го върна все по-трудно става.
Времето ни. Не е само Февруари.
Да беше само той. Ама не е.
След него Март, и така нататък.
Изтичат спомени. Окъпани във цветове.
То. Времето ни. Накъсява със секунди.
Понякога от ъгъла прокрадва се въздишка.
Закъсняла е и бърза с тихи стъпки.
Да ме настигне и да ме докосне иска.
Но времето ни. Пусто да е, не ѝ позволява!
Да ме настигне и да ме докосне, както искам.
Очи притварям. Сън е (си представям).
Усмихвам се. И уж съм силна. Продължавам!
Но ето! Времето ни изведнъж прекъсва.
Представата ми. За безвремие.
Докато усетя се, Април ще е дошъл.
Ще носи в себе си поредното вълнение.
А времето ни. Някак си неохотно изтича.
Поглеждам си часовника. Навън вали.
Красиво е. Представям си кокиче.
През Март което вяра ще ми подари...
(За да повярвам в своето безвремие...
Тъй както в детските мечти.)
13.02.2017 г.
© Катерина Всички права запазени