Нито шепот, нито гънка небе,

нито малък светлик да уталожи нощта

не проблясва, а аз седя

на върха на последната капка

от инфектирания дъжд

и събличам тягостната рокля от плач,

и изгарям, въпреки вледенените пръсти.

Помниш ли – бял беше светът преди да угасне,

с разцъфнали ветрове,

засадени по пътищата.

Кръв не ми остана да те чакам

и да забождам думи по скалите,

вместо сърцето си.

Разпиляха се ръждиви птиците,

после слънцето падна като тихичък въглен

с прекършен гръбнак.

Оттогава изгряват само измислените ми сълзи

и закърпения мрак,

но ти не бързай по руините да тичаш,

не се втурвай по древното лице на земята

да ме търсиш –

раните ми заздравяха,

но очите ми ги няма.

Дали ще те позная и без тях?

Студено е в сърцето ми,

студено и зловещо пусто

като кошмар на ескимос,

побъркан от нелепите появи

на китове и мъртви Аурори.

Тъй дълго чаках на брега

и слушах всички ветрове,

но нямаше комета във небето

и пролет не настъпи в мен.

Опалени са ръбестите краища

на всичките ми неподвижни мисли

сред невъобразимите пожарища

на този и предишните ми грозни,

така пречупени в зеленината си животи,

еднички пръстите ми продължават

във мрака да пълзят към теб

да търсят и да страдат от

обичта на твоето докосване...