Анализ на Дебеляновия сонет "Пловдив"
„Пловдив“ е излята във формата на сюжет. В нея са отразени характерните черти на нежната Дебелянова поезия. Мотивът за самотата е разгърнат в неговия мрачен свят, където властва над любовта и възможността за духовен полет.
Първата строфа – внушението е контрастно, разкрива противоречие в детството, но не е очакваното време на безгрижна радост. Героят се чувства прокуден от Рая. От самото начало изпъква едно натрупано неизказано страдание в реторическото възклицание „О, колко много сълзи спотаени!“. Образът на „безпощадната буря“ показва безнадежност, внушава минорно настроение. Светът изгубва светлото си измерение чрез метафората „тук първи път се моя взор стъмни“. Анафората „тук“ свързва посоченото място Пловдив, превърнато в символ на отчуждението и безприютността.
Втората строфа – разгръща тезата на парадоксалността. Това е едно отрицание на всичко очаквано, което може да придаде смисъл на съществуване: вяра, надежда и любов. Дори мечтите са пленени „навек“ в свят на невъзможна свобода.
Следва смислов обрат в темата като се гради образът на скръбния град „едничък дом на мойта скръб бездомна“. Мястото е лишено от човешко присъствие „пустош“. Творбата очертава топоса на злото – града. Градът е мрачен и тъмен. Животът е безсмислено странстване в лабиринт без изход. В него няма място за духовен полет и мечти. Кулминацията е осъзната липса на дом и път, забраната, която тегне над любовта. Метафората „и толкоз черни мисли ми тежат“ изразява затварянето на лирическия герой в отчаянието без надежда за спасение. Той се отказва дори от спомена. Самотникът не открива нищо в битието си, което би искал да повтори, затова тоталното самоотричане тук е парадоксалният порив към другото, невъзможното битие. Дом на бездомната му скръб, градът става нарицателно име на неговата прокълнатост, на покрусата пред света без любов, превърнал се в пустиня. Поантата на сонета „аз не искам нищо да си спомня“ изразява отказа от спомен, който е белег на пълно отчаяние, липса на всякаква перспектива пред него. Текстът разказва една модернистична притча за човека – той страда, лишен е от насъщни притежания по силата на обстоятелството, че е човек. Неговият първороден грях е съмнението, вътрешната му раздвоеност.
„Пловдив“ е творба, която буди съпричастие и пречиства. Сонетът е не само спомен от миналото но и трагична картина на настоящето, а и искрен и хуманен копнеж по доброто и красотата, което винаги ще бъде четено.
© Княгиня Нощ Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Какъв отварящ ми очите коментар! Благодаря ти, че така подробно ми описа важни моменти в това страхотно произведение, Красимире! Желая ти щастлива и спокойна вечер!
-
Дебелянов отива в Пловдив след смъртта на баща си. Тогава той е на 9г. Затова свързва града („скръбен град „ го нарича той) със спомена за бездомност, спотаени сълзи, черни мисли. Това усещане за бездомност не го напуска до края на живота му.
„едничък дом на мойта скръб бездомна“ – красива антитеза. Дебелянов е майстор на антитезите. Чел е френските класици в оригинал, дори ги е превеждал. Някои твърдят че е подражавал на Фр. Вийон. Мога да дам и друг пример за бездомност и антитеза от „Спи градът.“
„На нощта неверна верен син
броя аз – бездомен и самин…“
Май става дума за същия град. А може пък тук вече да визира София.
„Пловдив“ е един от прекрасните образци за класически сонет в нашата литература. Написан е в петосъпен ямб, има двуримна октава и двуримна секстина. Редуват се мъжки и женски рими, които са разнородни части на речта, в кръстосана римна схема.
Съвършенство! -
Благодаря ти, Младене! Неговият почерк е силно въздействащ. Поздрави!
-
Надявам се, че този твой литературен анализ на Дебелянова творба е получил в училище най-високата оценка, Аделайд. Така или иначе - сега я получава. Дебелянов е един от любимите ми български поети и мракът и безнадеждността в стихотворенията му ми импонират органически. Поздравявам те за написаното!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
