Рицарят и човекът

     Авторът на знаменития роман „Дон Кихот“ запознава с един необикновен човек, който се отдава на най-голямата си страст, без нищо да може да го спре. Творбата е написана през Испанския ренесанс, като е изложена в две части.
       Сюжетът на творбата обгръща приключенията на добродушния разорен идалго Алонсо Кехана, който се побърква от непрекъснато четене на рицарски романи и сам остава странстващ рицар под името Дон Кихот с титлата „Рицарят на Печалния орден“, за да помага на страдащите и угнетените, да унищожава злото и да възстановява правдата.
       Преди да се превърне в рицар Алонсо Кехана живее скромно, води здравословен начин на живот и се любува на единственото си занимание – лова, докато това не се променя. Свободното си време идалгото посвещава вече не на лова, а на новата си страст – четене на рицарски романи. До такава степен той се увлича по новаторското си хоби, че оставя лова настрана и престава да се грижи за къщата си и в крайна сметка се разорява, за да се снабди с любимите си книги. Кехана занемарява и себе си: „Лишавайки се от необходимия сън, почти без да се мърда от място и едва ли не престана съвсем яде и пие, дон Кехана стигна дотам, че най-напред го втресе, а след това се побърка“. Той забравя за всичко, което не е свързано с романите, които чете. Вече се намира в един имагинерен свят на битки, вълшебници, любовни обяснения и всевъзможни диви приключения, смятайки го за действителност.
       По природа испанският благородник е идеалист и романтик – пълна противоположност на приятел му и оръженосец, Санчо Панса.
       След известно време мечтателят решава, че иска да стане странстващ рицар, готов да служи на родината си, да търси приключения, да защитава угнетените, да наказва престъпниците и да рискува живота си за всяка опасност, изпречила се на пътя му. Снабдява се и с необходимите за един странстващ рицар приспособления за въоръжение или по-точно с това, което намира на тавана си – шлем, мукава, меч. След като се сдобива с тези оръжия, Дон Кихот де Ла Манча кръщава коня си така, че да може да го познае /не само по името му/ сред останалите коне – Росинант.
       След известен брой изключения, победи, загуби и скитания из странстващите земи, идва краят и на неговия живот. В последната глава се разказва за болестта на Дон Кихот, незнайно по какви обстоятелства го побеждава. През цялото време Санчо Панса, неговият верен приятел, е неотлъчно до него. В края на живота си главният герой осъзнава колко зло му е донесло всичкото това внушение, че се намира в някакъв вълшебен свят, породен от романите, които е чел и разбира горчивата истина, че се е оставил на произвола на съдбата и е пропилял остатъка от живота си в безсмислени разходки из Испания. Единственото разумно нещо, което прави е да напише завещанието си. Той оставя всичкото си богатство на Санчо Панса, а имуществото си – на своята племенница Антония Кехана. Мигел де Сервантес умело създава идеала на един луд, на един прост човек, при когото лудостта обучава и поправя човешкото благоразумие и здравия смисъл, облагороден от досега му с идеалното. Дон Кихот умира в собственото си легло – образът му не бива забравен или заличен – той се увековечава.
       Романът „Дон Кихот“ със сигурност може да бъде определен като най-впечатляващото произведение на XVIв. Серванес като автор не е нищо друго освен служител и представител на народа си, на човечеството. Съумява да каже това, което мислят всички, без да е успял да каже кои точно така. Мигел де Сервантес е геният на Испанския ренесанс.