Жанровете в старобългарската литература са заимствани от византийската книжовна традиция. При този процес българските книжовници проявяват голяма избирателност, като се насочват към създаването на оригинални произведения или превеждане на творби, които имат пряка връзка с християнската култура, с църковния ритуал или с разпространението на религиозните възгледи.
       Жанровата терминология, с която си служи средновековният книжовник, отразява по-скоро намерението, с което той създава текста, неговото отношение към представения обект, отколкото литературните характеристики на творбата. Те – жанровете, биват прозаични: жития (агиографска проза) „агиография“ – от гр. Нещо написано за светец; пространни: повести, разкази, романи, пътепис, епитафия (надгробни надписи), сентенция (житейска мъдрост, приписка), епистоларна литература (писма, кореспонденция, послания), летописи, хроники, исторически съчинения; реторически: тържествено или похвално слово, полемично слово (полемика-спор); поетически: химническа поезия, песенна поезия, декламативна лирика. Според функцията на произведенията биват култуви и извънкултуви, както и официални и неофициални.
       Много е трудно да се говори за рязка граница между жанровете в литературата, в която с лекота се пренасят пасажи от един текст в друг, а компилацията е важен принцип в изграждането на творбата.