Мечтата за принца в моя живот

       Всяко дете има свои мечти. Често те се ограничават до това момченцата да бъдат полицаи, пожарникари или шофьори, а момиченцата да бъдат принцеси. Облечени в големи и красиви рокли, танцувайки с най-прекрасния принц от бала.

       Едно малко момиче има такива илюзии и желае някой ден те да се осъществят. И когато мама чете приказка за „лека нощ", те заспиват с тази мечта.

Така, както при Снежанка идва принцът, който я спасява, така и те искат да се сабудят като Спящата красавица - с целувка.

       Като деца чакаме красивия принц, с белия кон, облечен в блестящи доспехи, който ще ни спаси от магията на злата вещица. Звучи като приказка и именно от приказките се пораждат мечтите на малките човечета. С течение на годините желанието за принца си остава. Въпреки че в тинейджърския период той придобива други измерения. Конят се заменя с мотор, а доспехите с маркови дрешки и скъпи слънчеви очила. А в ролята на злата вещица се превръщат родителите. И ти все още чакаш принца да те избави от тях. Но след безброй разочарования започваш да се питаш дали въобще той съществува. Има ли истински прнц, който не наранява и не кара сърцето да страда? Не знам! А когато решиш, че той се е появил, си казваш „Това е момчето на моите мечти!" - и след известно време разбираш, че „момчето на твоите мечти" не е само за теб и се налага да делиш тази своя мечта с друго момиче. Звучи смешно, нали?! Щом лъвицата избира само един лъв и е с него до края на живота си, защо при нас хората не е така?! Защо не  можем да се отдадем единствено на един чоек? Защо търсим по-доброто, дори когато сме щастливи с това, което имаме? Защо често се случва да казваме „Обичам те" не само на един човек през целия си живот?  Нима любовта може да бъде видяна в няколко лица? Не, не мисля! Вярно е, че на моята възраст е трудно да се говори за любов, но все пак е някакво чувство - силно, от което в повечето случаи оставаш наранен и сам. Може би все пак наистина не знам какво е да обичаш истински, но рано или късно се надявам да разбера.

       Някои мои приятелки харесват високи момчета, други - ниски, руси, чернокоси, синеоки, богати или лоши. Според мен, обаче, любовта не се крие в начина, по който изглежда човека, за когото бленуваш, а в начина, по който мечтаеш за него. Трудно е да кажа какъв е принца на моите мечти. Преди всичко той е добър човек. Харесва ме такава, каквато съм пред него, без излишни преструвки и излишен грим. Без лъскави дрешки и високи токове. Обича да се забавлява, да танцува по клубове, обича морето, пясъка, сладоледа, изненадите, но най-много обича мен! Щом сме заедно, сякаш нищо няма значение и цялото му внимание е за мен. Всяка минута е недостатъчна, всеки час отлита за секунди. Всяка дума е свещена, всеки миг - безценен. Не пристига на бял кон или с черно BMW, но ме кара да се чувствам истински щастлива, да се усмихвам широко.  Да летя в облаците всеки път, когато си мисля за него. Мога да изброя още хиляди качества и да опиша хиляди усещания, но някак си ми се струва, че няма смисъл... Все едно пиша, че искам да съм Снежанка. Както всеки знае, няма идеални хора, а аз точно идеалът описвам. Все пак знам, че някой ден ще намеря човека, който се доближава до идеала.

       Някои хора казват „За да отмъстиш на някого, пожелай му да се влюби!". Звучи наистина зловещо, но е вярно. Засега съм се убедила в това. Не един път не съм можела да заспя, не един път съм се тръшкала и блъскала врати и стени. Не един път съм изживявала чувството за несигурност и изобщо някой да те предаде. И вече тук не говоря само за несполучливите афери, но и за приятелството. Може би отсрещният човек не се замисля какво ти причинява, но е наистина трудно. И защо когато си на път да загубиш някого, тогава разбираш, че той ти е нужен и че може би наистина го харесваш? Защо го разбираш, когато всеки ти казва „Остави го! Явно не те заслужава!", а вътре в себе си си убедена, че не искаш това? Какво ще направиш, когато пред теб останат два пътя - единия на сърцето, другия на разума? Кой ще избереш?!

       Въпросите станаха наистина много, а са и без отговори... Все пак един ден ще открия моя принц и това есе няма да е само нещо написано на хартия, а реалност. Реалност, по-красива от мечта.