Тръгваш по пътя и  тоя път е дълъг и страшен. Вперваш очи и виждаш колко далеч се простира. Как е тихо и колко си сам. А пътеката пред тебе е прашна, с натрошени стъкла от бутилка кърваво вино, изпита до дъно и натрошена на милиарди прашинки. Когато е нощ, те със звездите блестят, а когато е ден, те боли, понеже вървиш с боси крака и с всяка стъпка те  се обличат с кръвта на човешкото ти тяло. И пак  не спираш, понеже така ти се живее, животът и пътят са все пред теб и не знаеш какво те чака, когато достигнеш залеза и своя хоризонт.

       А мечтите са под тебе, всичкия пясък, по пътеката дълга напред подреден. Където и да погледнеш, все мечтите си виждаш и вървиш пак към тях. Разбърква ги вятърът и също и ти, когато стъпиш в прахта, ала тях си ги има и те са безброй.

       Понякога, когато вървиш, до теб застават чудни същества с неземна красота. Докосват те тези същества и носят ти радост. Галят косите с нежност, целуват лицето и вървят подир, из прахта под краката. Чертаят ти пътя и казват  „Красиво е там, отиди!”. А ти прошепваш на свойто сърце, че без тая чудна красота никъде не ще да отидеш.

      И още, по всеки път израснали са дървеса. Покрай теб люлеят се техните корони и шептят листя. Това е цялата магия. Те са вълшебни, не зная защо. Те не са хора - чудни същества, не са и нищо от останалия свят, те са вълшебни. А когато дойде вятър, брули таз магия и понася я из въздуха,  по пътя на живота. Така до есента, когато стават още по-красиви. Тогава  дърветата даряват на пръстта оная красота, понеже и човекът на пепел става. И така с магия понася се човек, с прашец от есенни листя, мечтите и искрящи стъкълца. Точно както ангелите политат, но без крила. Това е невероятното, но човешката съдба и  величието на Божието творение, цял живот да вървиш и накрая да полетиш, когато нямаш си крила!