• “Така да бъде, милейди. - каза спокойно високата фигура на мъж, облечен в лека ризница от халки, загърнат в тъмното си наметало. - Така да бъде… - повтори сякаш на себе си.

• Благодаря Ви, господарю мой – прошепна Дамата, поглеждайки към неспокойните небеса.

• Не съм ничий господар, благородна лейди – отвърна фигурата – освен на самия мен и на сянката, която ме следва… “
  

Събудих се бавно и с нежелание. Поредният скапан ден в същата скапана държава и същото мъртво градче. Сънят още резонираше в заспалото ми съзнание и правеше деня много по-сив. “Господар, на самия мен и на сянката, която ме следва...” Думите не искаха да излязат от главата ми, отразяващи се от разхвърляните мисли, които я обитаваха.

България, 2008, 23 октомври... Ничий господар, прокрадваше се мисълта с присъщата й наглост, не оставяйки ме намира. Огледах се: жълти дървета, хора в сиво-сиви дрехи, сиви лица, сиви и празни души, бяха навсякъде, а аз като черно петно се прокрадвах между тълпата. От време на време някое безизразно лице се обръщаше към мен, оглеждайки, с леки наченки на отвращение, слабата ми тъмна фигура - проправяща своя път в живота. Оглеждаше изпитото ми бледо лице, сравнително дългата коса, и вече изсветлелия суитчер на Соулфлай, поглеждаше димящата цигара в устата ми, избелялата мешка на гърба ми и протритите кецове. Тогава слагаше печата на челото ми - “ИЗМЕТ“...
Изхвърлих догарящия фас и се втренчих в лицето, което ме гледаше. Робът не издържа на погледа ми, страхуващ се, че може и да разбера, че може би има нещо повече от сивата му маска. Робът се страхуваше, че дори за секунда можех да предположа, че е различен. Наведе поглед надолу и се върна към сивото си ежедневие...
- Ти си свободен! - крещеше съвестта ми, очарована от падащите листа и от това, че все още разпокъсаната ми душа не се е предала под натиска на робската паплач...
 Роби - навсякъде около мен. Гледат ме празно, гледат ме уплашено, наблюдават ме с омраза, докато се опитват да излеят цялата си злоба върху мен. Роби… Гледат ме със страх...                    Свободен... свободен... свободен… Харесва ми тази думичка. Харесва ми горчивия й вкус, който дълго остава на небцето ми. Харесва ми как душата ми трепва при изговарянето й…
Свободен... Харесва ми тежестта на двуръчния меч, завързан за гърба ми.
Свободен... Поглеждам небесата, усмихвам се, сякаш на себе си и нападам…