Втори шанс няма

Когато бях на 12 години се влюбих в едно момиче от моя клас. Това беше първият път, когато изпитвах такива чувства към момиче. През следващата година нямах кураж да разкрия чувствата си към нея.

Един ден баща ми ми каза, че е получил работа в Америка и отиваме да живеем там.
Ден преди да заминем, аз отитох при нея, казах й какви са чувствата ми и я целунах. Тя ме погледна и ми се усмихна. Видях в погледа й, че тя беше щастлива от думите ми и изпитва същото към мен. Когато си тръгвах, тя с усмивка ми каза: “Ще се видим утре в училище”, но аз знаех, че няма да се случи. Тя беше толкова щастлива, че нямах сили да й кажа, че заминавам. На другия ден заминах без да се сбогувам с нея, оставих й само едно писмо, което обяснява всичко. От приятели разбрах, че е била много тъжна, но нямах избор.

След 6 години вече бях на 18 години и се върнах без родителите ми. Нанесох се в общежитията на местното училище и започнах там да уча. Опитах се да я открия, но беше се преместила. Първият ден в училище при мен дойде едно момиче. Оказа се, че това е тя. Не можах да я позная, защото се бе променила много. Казах й, че още я обичам и дали иска да започмен отначало. Но тя ме бе чакала толкова дълго, че вече нямах право на втори шанс.

Тази история трябва да поучи човека, че не трябва да изпуска шанса си, защото после ще съжалява дълго.