В днешни дни сякаш намаляват фактите от миналото ни, които се считат за безспорни. Все повече събития се изопачават, подлагат на преоценка или на грозна политическа окраска – обикновено от лица, нямащи нищо с историческата наука, ала обладаващи безмерни обществени амбиции. Но ако говорим за български футбол, ще видим, че поне обстоятелствата около зараждането му са безусловно установени и заради това те не подлежат на ревизионизъм и подмяна. Няма спор по въпросите къде, кога и как прекрасната игра си проправя път в България.
В 1893г. българският министър на просвещението Георги Живков е на изложение в Швейцария и поканва местни учители по физическо възпитание да дойдат у нас, за да спомогнат за развитието на физическото възпитание и спорта. Така в един неделен ден през май 1894г. Жорж дьо Режибюс пристига във Варна. На този чужденец се пада историческият жребий да посее любовта на българите към старата игра. На следния ден, 14 май 1894г. Стамболов подава оставка като министър-председател за петнайсети път, а в двора на варненската мъжка гимназия учениците ритват кожената топка на своя нов учител за пръв път. Играта „ритнитоп” набира популярност с удивителна бързина, надскача училищния двор и става любимо занимание на младите варненци. Има данни, че Режибюс по-скоро се е изявявал като арбитър, отколкото като състезател или треньор. Той остава в града само две години, колкото е договорът му с министерството, и заминава да преподава в Египет. На тази просветителска фигура, за която малцина днес са чували, дължим донасянето не само на първата футболна топка, но и на правилника на играта. По-късно той се превежда на български език1.
Ентусиазмът в тези ранни години е голям и обясним. В началото на XX век в Морската градина на Варна стават масова практика мачовете между местните момчета и пристигащите английски моряци. През 1908г. се формирал първият футболен клуб у нас „Атлас”, със седалище в емблематичната за Варна Гръцка махала. Членуващите в него младежи са се самоопределяли като гърци (по това време втората най-голяма диаспора в космополитния град). Клубът разгръща активна спортна дейност, играе постоянно с английските моряци и става много популярен. Ето защо много българчета поискват да влязат в него, но не са допуснати изцяло по етнически съображения. В отговор на това година по-късно българските момчета сформират своя клуб „Спорт” и изливат собствен клубен печат. Само месеци преди това България е обявила независимост от Османската империя, а еманципирането намира свое естествено продължение и при развиващия се нов спорт. На следната година е уговорен мач между двата отбора и това можем да считаме за първото дерби в историята на нашия футбол. Българската Варна печели с 1-0 срещу гръцката, по-късно „Атлас” се разпада, а „Спорт” взема игрището му и правото на футболни битки срещу английските моряци. По това време се заражда обичаят да се „отмъкват” хубавите кожени топки на англичаните. Както се вижда, присвоителните традиции в българския футбол датират от зората му... След криволичещи процеси от сливания и вливания през 1914г. възникват „Тича” и „Владислав” – предвестници на днешния „Черно море”. „Спартак” - Варна възниква през 1918г. като „Български сокол” (по-късно става „Шипченски сокол” след сливане със съгражданите си от „Шипка”).
В София играта е разпространена от колегата на Режибюс Шарл Шампо, учител в Първа софийска мъжка гимназия. Той основава първото софийско гимнастическо дружество „Юнак” (1895г.) и се състезава за България на Първите олимпийски игри в Атина година по-късно. За голямо мое неудовлетворение не успях да проуча детайлно развитието на софийския и пловдивския футбол до двадесетте години на XX век, но е вън от съмнение, че „Левски”- София е основан през 1914г., „Славия” – София през 1913г., а „Ботев” – Пловдив през 1912г. Има достатъчно писмени доказателства за това. Но то не попречи преди няколко години един мустакат футболен президент да твърди с нахална самоувереност, че „Левски” всъщност съществувал от много по-рано и едва ли не, че Васил Левски бил кръстен на него, а не обратното. Също толкова нелепи бяха усилията на друг мустакат човек да докаже, че ЦСКА е частен правоприемник на силния столичен клуб от 1930-те години „АС-23” и като такъв има право да „анексира” титлата му от 1931г. Подобни твърдения са обида не само за историческата наука, но и за познанията и интелекта на обикновения футболен почитател.
Участието на Царство България в Първата световна война има катастрофални последици за страната и нейния народ. Но по един куриозен начин допринася за развитието на българския спорт. По силата на ужасяващия Ньойски договор българската държава е принудена да редуцира числения състав на армията си и да я реорганизира. Немалка част от офицерството изпада от редиците ѝ и така се посвещава на спорта и свързаните с него организационни дейности. Голям административен успех е основаването на Българската национална спортна федерация (16.12.1923г.) – дело, с което е поставено началото на организирания футбол у нас. Следващата 1924г. е най-важната в цялата история на този спорт в България. На 21 май нашият национален отбор изиграва своя първи международен мач във Виена срещу Австрия. Резултатът 0-6 не е срамен за дебют, като се има предвид, че Вундертима на легендарния треньор Хуго Майсл е голямото страшилище по европейските терени през 1930-те години. От Виена нашите заминават за Париж, за да вземат участие в Олимпийските игри. Там неопитният и млад български отбор губи минимално от тима на също така младата и наскоро освободена ирландска държава (по това време под името „Ирландски свободни щати”), но отзивите във френската преса са благосклонни. На следващата година е постигнат първият международен успех за българския футбол. Варненският футболен клуб „Тича” печели Купата на Букурещ в тристранен турнир. За сериозното отношение е показателен фактът, че делегацията се оглавява лично от тогавашния кмет на града Ангелсон.
През 1924г. се провежда и първото национално първенство. Трябва да се посочи, че по формата си то е елиминационен турнир, а не същинска точкова надпревара във вид на шампионат от типа „всеки срещу всеки”. Изцяло е застъпен регионалният принцип. Шестте регионални федерации излъчват свои победители по места, а те играят на пряко отстраняване помежду си с финал в София. Но до финал не се стига, поради избухнали процедурни спорове на полуфинала между „Левски” – София и „Владислав” – Варна. Година по-късно варненци стават първите шампиони на страната, след като побеждават във финала в столицата „Левски”. Датата е 30.08.1925г., а голмайстори са вратарят на столичани Иванов (автогол) и капитанът с венециански произход Егон Терцета.
Скоро е проведена реформа и шестте регионални спортни федерации стават спортни области. Към 1934г. те са вече 14 на брой, което показва развитието на футбола у нас. България е поканена от ФИФА (чиято членка е от 1924г.) за участие в първата Световна купа през 1930г., но отказва. Причините са логични – пътуването с параход до Монтевидео е доста скъпо, а новото състезание още не се радва на престижа на Олимпиадата в онези времена. За значителен успех можем да приемем победата на националния отбор в Балканската купа през 1932г. Габровски, Пешев, Панчев и Любен Ангелов-Старото са звездите от онова време, все от софийски клубове. Поставя се начало на дългогодишната традиция да не се гледа с добро око на провинциални играчи в националния отбор.
Победата в балканиадата е нетраен проблясък на международното поле. В следващите тридесет години нашият футбол не оставя значителни впечатления. Във вътрешно организационен аспект голям успех е създаването на националната футболна дивизия през есента на 1937г. С този акт за първи път страната си има реално първенство, а не елиминационен турнир с географски разделения и квотен принцип. Двата варненски тима доминират дивизията в първото ѝ издание (общо десет отбора, които играят „всеки срещу всеки” по два пъти на разменено гостуване) и завършват първи и втори. Лигата просъществува общо три сезона и се разпада, за което може само да се съжалява. Основните причини за краткия ѝ живот трябва да търсим в стриктното аматьорство, което властва тогава. Честите пътувания с влак не винаги са възможни поради трудовата заетост, а и означават немалко разходи. Отделно от това, недоволство носи засиленото софийско участие в дивизията (шест от десет отбора през сезон 1939/40). У провинциалните представители се засилва усещането за несправедливост и нееднакво отношение. Съдийството по това време е на потресаващо равнище, често с неприкрито угодничество към домакинстващия отбор.
Изоставянето на националната дивизия дава възможност за участие на още повече отбори в ежегодната надпревара. БНСФ се връща към старата елиминационна система при квотно участие и регионално деление по географски признак. В началото на Втората световна война и след подписването на Крайовската спогодба участват отбори не само от Добруджа, но също и от Кавала, Скопие, Битоля и Прилеп. България е една от малкото европейски страни, които успяват да поддържат ежегодно вътрешно първенство в периода 1939 – 1945 година.
Коренните промени в обществените отношения след 09.09.1944г. се отразяват и на футбола, макар в първите четири години да няма съществени изменения във формата на състезанието и организацията на провеждането му. Столичните „Локомотив” и „Левски” са сред най-силните отбори в страната, а през есента на 1948г., само месеци след създаването си „Септември при ЦДВ” (по-късно ЦСКА) доста изненадващо побеждава фаворита „Левски” във финалната серия след 1-2 и 3-1. Много бързо се очертава непримиримо съперничество между двата отбора и взаимна неприязън сред почитателите им. Причините за това не са изцяло спортни 2.
Сляпото подражаване на съветския опит и механичното пренасяне на съветски модели се прилага и във футбола. БКП неведнъж се проявява като висш орган за управление на играта, а Футболната федерация е сведена до глух послушник и пряк изпълнител на решенията ѝ. За десетилетия напред се установява непоследователна легислатура, израз на която са множество безпринципни и некомпетентни решения, постоянни организационни промени с и без повод, явно фаворизиране на едни отбори за сметка на други. Трябва да признаем, че тези процеси не само не са отмрели в наши дни, но дори са засилени.
На 27.08.1949г. БКП рязко реформира цялата структура на българския спорт, засягайки тежко, а в някои случаи необратимо, действащите към него момент футболни клубове. Всички те са заличени, а на тяхно място се появяват т.нар. ДСО (доброволни спортни организации), групирани около различни сектори в икономиката. Целта е да се ликвидират „буржоазните останки”. Всяка ДСО трябва да има свои клонове по градове и да обхваща различни видове спорт. Първоначално са учредени седем ДСО („Академик” – лектори, научни работници и студенти; „Динамо” – лека промишленост, пощи, далекосъобщения; „Торпедо” – минно дело, тежка промишленост; „Спартак” – работещи в Народната милиция и граничари; „Строител” – строителни войски и здравеопазване; „Червено знаме” – чиновници и заети в сферата на образованието, без тези от науката и висшето образование; Българска народна армия – армейски клубове по места, установени още от преди реформата и продължаващи да развиват спорт успоредно с другите ДСО). Следва неописуем лабиринт от сливания, вливания, отделяния и придавания. Едва през 1957г. тази система е изоставена и старите клубове си връщат автентичните имена. „Динамо София” отново става „Левски”, „Строител” пак е „Славия”. Но редица класически клубове безвъзвратно са унищожени от безумието с доброволните спортни организации. Тъжната ирония е, че в тях всъщност няма нищо доброволно.
От 1950г. досега без прекъсване първенството ни се провежда като група с определен брой отбори, които играят по два пъти един срещу друг на разменено гостуване. В повечето случаи тя се състои от 16 отбора (така е от 1962/63 до 1999/2000 с изключение на два сезона през седемдесетте години). До 1992/93 за победа се дават по две точки, а за равен мач една 3. След това за победа се присъждат три точки. Шампион става отборът, който след изиграването на всички срещи събере най-много точки, а в по-долната група обикновено изпадат последните два отбора.
За хегемон в дадена епоха несъмнено може да се посочи отборът на ЦДНА от 1951г. до 1962г., воден от треньора Крум Милев. По това време той печели шампионата във всяка година с изключение на 1953г. А тогава пропуска титлата само поради едно абсурдно управленско решение, което няма аналог в целия свят. Решено е националният отбор да участва в мачовете от първенството под името „Сборен отбор на ДСО”(!). Целта на това невероятно умотворение е националите да се обиграват, за да се представят добре в квалификациите за Световното първенство. Седем от титулярите на ЦДНА са национални футболисти, затова не могат да играят за отбора си. Дори силният тогава отбор на „Спартак” – София изпада от групата, защото е лишен от тримата си основни играчи-национали. България обаче губи от Румъния и начинанието с националния тим в първенството е изоставено със същата бързина, с която е измъдрено. А резултатите са анулирани, все едно такива мачове никога не са били провеждани...
В края на 1950-те години българският футбол започва бързо и видимо да прогресира. За това има поне три благотворни фактора. Отхвърлена е системата с ДСО-та, отборите се връщат към своята идентичност и започват да развиват свои млади играчи. Второ, през 1958г. най-сетне се преминава към шампионат в цикъл „есен-пролет”, който от климатична и от спортно-техническа гледна точка е много по-подходящ за нашата страна. Но най-важната новела идва отвън. През 1956г. се провежда първият турнир за Европейската купа, с участие на шампионите на отделните страни, много скоро стартират и турнирите за Купата на носителите на национални купи и Купата на панаирните градове (от 1971г. вече Купа на УЕФА). Това дава възможност на водещите ни тимове ежегодно да мерят сили с чуждестранни отбори и да набират така важния международен опит. Българският дебют в Европейската купа е повече от впечатляващ. На 17.10.1956г. ЦДНА разгромява „Динамо Букурещ” на Националния стадион в София с 8-1. Лявото крило на „цеденевистите” Иван Колев става първият българин, влязъл в престижната класация на „Франс Футбол” за най-добър футболист на Европа. Националният ни отбор завоюва бронзовите медали от олимпиадата през 1956г., а през 1962г. за първи път се класира на финали на Световно първенство, надвивайки в квалификациите голяма сила като Франция – трета на предното първенство. Отборът попада в изключително тежка група с Англия, Аржентина и Унгария и отпада, губейки в два мача и постигайки равенство с албионците в третия. Несравнимият Георги Аспарухов вкарва първия български гол на световни финали при крушението от Унгария с 1-6.
Шестдесетте години на века навярно са най-успешното десетилетие за нашия футбол. По това време той не спира да прогресира и да се подобрява. В тази декада цели пет различни отбора стават шампиони, което е белег за висока състезателност и конкуренция 4. Нашите отбори се представят все по-силно в Европейските турнири. През сезон 1966/67 ЦСКА достига полуфинал за Европейската купа, където отстъпва на най-силния европейски отбор по онова време „Интер” – Милано – минимално и едва след трети допълнителен мач на неутрален терен, изигран в... Италия. През същия сезон столичната „Славия” също е на полуфинал във втория по престиж европейски турнир. В средата на десетилетието поради засиления зрителски интерес националният стадион е разширен, а отборът на България е поет от големия чешки (чехословашки) треньор Витлачил, станал малко по-рано световен вицешампион с родината си. Заслугите му към „Левски” и българския футбол са безспорни. По-късно друго светило застава на кормилото на националния отбор: д-р Ст. Божков, бивш капитан на ЦДНА и България. Под ръководството на Витлачил и д-р Божков между 1965 и 1970 година българският представителен тим изиграва някои от най-хубавите мачове в цялата си история: победа над Белгия в решаващ мач за класиране на Световно първенство след рецитал на Аспарухов; победи над изключително силните тимове на Португалия (с Еузебио), Полша (с Дейна и Любански), Холандия (с Кройф и Ван Ханегем) – все в решаващи квалификации. Пикът навярно е през 1968г., когато е изковано престижно равенство със световния шампион Англия на „Уембли”, а бъдещият европейски шампион Италия (с Факети, Ривера и Рива) категорично е надигран и победен в София. Само българското лековерие, липсата на опит и шанс попречват резултатът да е по-убедителен от 3-2. „Адзурите” със своята тактическа зрялост ни отстраняват след реванша (2-0 в Неапол) – това е четвъртфинал за Европейско първенство. България разполага с редица играчи от най-висока международна класа: вратарят Симеонов, бранителите Пенев и Жечев, инсайдите Бонев, Котков и Якимов, крилото Дерменджиев, неудържимите център-нападатели Аспарухов и Жеков. Мнозина специалисти предричат, че този отбор ще има водеща роля на идващото Световно първенство в Мексико през 1970г. Уви, следва ритуално харакири в типично български стил. Взето е „най-отговорно” решение отборът да се подготвя на Белмекен, за да привиква с голямата надморска височина, която го очаква. Само е пропусната дребната подробност, че на Белмекен вали сняг, а в страната на ацтеките температурите са около 35 градуса над нулата. Подготовката се отразява катастрофално на физическата издръжливост на футболистите. Те не могат да издържат повече от час в жегите, след това едва ходят. Тонове мастило са похабени след злощастния мач с Перу, загубен с 2-3 от водачество с два гола до шейсетата минута. На 13.06.1970г. в-к „Работническо дело” излиза с печално известната уводна статия „Докога ще се търпят недъзите в българския футбол”, заръчана не от кого да е, а лично от Тодор Живков.
Седемдесетте и осемдесетте години са време на относителна стабилност. Редовно излизат нови поколения от добри млади играчи, макар че малцина достигат най-висока международна класа. Но цялостното равнище е много добро. То личи най-ясно от резултатите на клубните ни отбори в Европа. За по-малко от десет години ЦСКА на три пъти успява да детронира действащ европейски шампион, а през 1982г. е близо до финала на най-престижния турнир. Победата над „Аякс” девет години преди това е равна на подвиг, тъй като в началото на 1970-те холандците три пъти поред печелят състезанието и се считат за най-силния отбор в света изобщо дотогава. „Локомотив” – София пък отстранява съветския „Динамо Киев” през 1979г. За някои другари тази победа не е „политкоректна” и българският треньор заплаща за нея с уволнението си. „Левски” също успява да отстрани „Аякс” с дузпи, на два пъти „Щутгарт” и да вкара пет гола на „Барселона” в София. Каталунците падат и в Пловдив от „Тракия”, а там същата съдба застига „Байерн Мюнхен”. Още по-любопитно е, че могъщите баварци губят и от „Марек” в Дупница. „Академик”- София, който сега е с аматьорски статут, побеждава „Милан” с 4-3... Всичко това днес изглежда като фантастични глави от красива старобългарска митология.
Разбира се, футболът ни от онези времена има и своите значително по-тъмни страни. Установяват се корупционни практики, също и нечестни правила при преместване на футболисти от един отбор в друг, които най-често нямат нищо общо със самия спорт. Никой не знае колко точно са били уговорените мачове в първенствата ни, но всеки се досеща, че те съществуват. Съдийството не е добро, а много мачове протичат при заплашителна обстановка за реферите и гостуващия отбор. Тези въпроси партията предпочита да премълчи и по тях не взема отношение. В началото на 1980-те е разрешено на футболисти, навършили 28-годишна възраст (считана тогава за близка до пределната) да преминават в чуждестранни отбори.
Можем да кажем, че през 1970-те и 1980-те българският стил на игра вече е достатъчно оформен и разпознаваем. Нашите отбори са стабилни в защита, вече са твърди и бързи, но с недостатъчна психическа устойчивост и тенденция към страхлива игра на чужд терен. В атака се търсят многоходови комбинации или игра на двоен пас в движение. Този облик до голяма степен е присъщ и на националния отбор в най-успешния му период между 1992 и 1997 година.
Възлова дата е 19 юни 1985г. Играе се финалът за Купата на страната, ЦСКА побеждава минимално „Левски”5 в мач, който пряко се предава по телевизията. Зрителите виждат изпъстрен с физически сблъсъци двубой и изпускане на нерви от някои играчи. Срещата е грозна, но в никакъв случай брутална, по това време в Европа има далеч по-грубиянски мачове. Но партията бърза да наложи своето морално правораздаване в името на добруването на родния спорт. Незабавно, с директен ефект и за неопределено време двата отбора са изключени от първенството. Спечелената от „Левски” титла е отнета и присъдена на „Тракия”, а на ЦСКА е отнета купата 6. Отстранени са двамата старши-треньори, а от футбола „завинаги” са изключени някои от най-талантливите играчи. Сред тях са многообещаващият 19-годишен Стоичков и националният вратар Михайлов. След месеци присъдите са смекчени. Двата отбора са прекръстени на „Витоша” и „Средец”, а играчите с „доживотна забрана” са опростени. Тази груба намеса на държавата в спорта в немалка степен дискредитира шансовете за добро представяне на Световното първенство през 1986г. Излишно е да се казва, че потърпевшите лица и организации не са разполагали с никакви механизми да отнесат казуса за разглеждане към наднационални юрисдикции или спортни трибунали.
През 1990г. „Левски” и ЦСКА си връщат имената и трофеите от 1985г. С настъпилата нова промяна в обществените отношения всички професионални отбори в страната стават акционерни дружества. Не са малко случаите, когато собствеността върху тях се придобива от съмнителни лица с още по-съмнителни намерения. Убедено може да се твърди, че през 1990-те години започва упадъкът на българския футбол, който се засилва още повече през XXI век. Повечето стадиони са стари и в много лошо състояние, същото се отнася и за базите. Проблемът е, че почти винаги те са собственост на държавата, клубовете само ги стопанисват и така никой няма интерес да инвестира в тях. Лошото състояние на материалната среда, както и увеличаващото се хулиганство по стадионите са само част от причините за драстичния спад на посещаемостта на мачовете. Това се отразява зле на постъпленията на много от отборите. Дълги години управлението на телевизионните права е потресаващо – друга причина за постепенното ни изоставане, на която се обръща малко внимание. Липсата на постъпления от позволена стопанска дейност води до бързо мафиотизиране на футболното управление и масово използване на престъпни похвати и прийоми. Футболните клубове все по-често се използват като параван за извършване на странични, обикновено противоправни, операции. Не се наемам да посоча точна цифра на убитите или силово отстранени футболни босове в последния четвърт век, но те със сигурност са десетки.
Всички тези фактори в съвкупност водят до бързо понижаване качеството на играта и финансов колапс на много отбори. Труден за преглъщане е обективният факт, че той поразява не само по-скромните футболни средища у нас, но и най-именитите и традиционни български отбори. Може би единствени софийските „Славия” и донякъде „Левски” успяват да устоят на тенденциите – и то по-скоро в резултат на щастливи обстоятелства, отколкото на далновидно управление. За сметка на това, появяват се нови претенденти за слава и доминация. Такива са пловдивските „брокери” от първата половина на 1990-те, след това бургаският „Нефтохимик” и кюстендилският „Левски”, които са нетрайни явления. Повече успехи има „Литекс” – Ловеч и в най-ново време „Лудогорец” от Разград. Общото е, че те се появяват в благоприятни за същността им условия и се ползват от услужлив организационен комфорт, осигурен им от влиянието и финансовата мощ на техните благодетели.
Голяма и масова народна радост донася четвъртото място от Световното първенство в САЩ през 1994г. Благодарение на него за известен период футболът се радва на небивал интерес у нас, който постепенно отслабва с времето. Не е нужно тук да се преразказват детайлно онези събития, тъй като за тях е написано прекомерно много, а и се помнят от мнозина. Този най-голям наш футболен успех е донякъде изненадващ като се имат предвид времето и описаните по-горе условия, при които настъпва. Но за него има логични обяснения. От края на 1980-те най-силните български играчи вече могат свободно да преминават в чуждестранни отбори, тези трансфери изведнъж стават масови и така много играчи успяват да развият таланта си в по-добра спортна среда. Наред с това те набират и опит от редовна игра на най-високо ниво. Спортните школи по това време все още не са закрити и функционират добре. Това поддържа конкуренцията и във вътрешното първенство, което е в състояние да захранва националния отбор с добри играчи (девет от 22-мата през 1994г. играят в български отбори). Може би еретично ще прозвучи мнението, че този национален отбор не е по-класен от тима на д-р Божков отпреди четвърт век, поне в техническо отношение. Но безспорно е по-опитен, по-зрял, тактически по-закален. А и за физическата подготвеност на играчите се е работело много по-добре отколкото с предшествениците им.
Нашият футбол успява да използва инерцията от четвъртото място още няколко години и след това запада. Христо Стоичков печели „Златната топка” само месеци след първенството – най-голямата и напълно заслужена индивидуална награда, получавана някога от български футболист. Квалификациите за следващото Европейско първенство са зрелищни и сполучливи. Напълно приемливо е и представянето там, въпреки че отборът в последният момент отпада в групата си. Но обществеността вече е с нереални очаквания след успеха в САЩ, по това време всеки телевизионен зрител в страната е футболен треньор и раздава самонадеяни присъди. Някак прибързано идва раздялата с треньора на четвъртите в света Д. Пенев и с част от играчите. Повечето ветерани от американската експедиция играя на още едно Световно първенство и остарели, слизат от сцената един по един. Скоро става ясно, че следващото футболно поколение няма да достигне същото майсторство.
Колкото по-малко се каже за българския футбол през XXI век, толкова по-добре. За двадесет години се ражда само един състезател от световна класа – Димитър Бербатов. Подпомогнат от вече пеещия лебедовата си песен капитан Балъков, от двамата Петрови и от Пеев, той класира страната на Европейското първенство през 2004г. Това е последното ни участие на голям форум, но там се проваляме с гръм и трясък. След това националният отбор слиза все по-ниско и по-ниско, а мачовете му са кошмарно изражение на спортна немощ и безсилие. Тези международни срещи до голяма степен са огледало на състоянието на днешното българско общество.
През последните осем години един и същи отбор неизменно печели в първенството. На два пъти този отбор успя да се промуши в групите на „Шампионската лига”. Футболният съюз се ръководи от едно и също лице от 2005г. насам. Няма нищо друго, заслужаващо отбелязване.
===================
БЕЛЕЖКИ НА АВТОРА:
1 - преводът е дело на Никола Ницов – варненски футболист от второто десетилетие на XX век, който по спомени на племенника си говорел свободно шест – седем езика.
2 - някои познавачи на епохата посочват като конкретен повод за враждата един мач, в който ЦДНА (т.е. ЦСКА) дори не участва. През 1950г. при условията на пълен организационен хаос и кошмарно спортно управление се провеждат срещи от регионалното софийско първенство, разполагащо с четири квоти за републиканската футболна група. Последният мач бил между вече осигурилия си първото място тим на ДСО „Динамо” (т.е. „Левски”) и ДСО „Академик”, на който стигал равен мач, за да изпревари ЦДНА за заветното четвърто място. Срещата завършва 1-1 при много анемична игра на първенците. След яростните битки за титлата между армейците и „Динамо” в предните две години, изходът от тоя мач окончателно срива отношенията между привържениците им.
3 - с изключение на три първенства в средата на 1980-те, когато е постановено, че при равенство от 0-0 и двата отбора не получават точки, явно с цел да се насърчи нападателната игра. Но през сезон 1986/87 само 4 от общо 240 мача завършват без голове, а масово отборите започват да си разменят по един гол още в началото на двубоите. Така и това необмислено правило е изоставено.
4 - и през 1990-те години има пет различни шампиони, но това далеч не се дължи само на спортни причини. Тях, за съжаление, трябва да търсим доста встрани от футболните игрища.
5 - тогава под наименованията ЦСКА „Септемврийско знаме” и „Левски – Спартак”.
6 - решението „отгоре” е крайно несправедливо и към „Миньор” Перник. То е взето точно преди последния кръг от шампионата и заради изваждането на двата гранда са присъдени служебни победи на „Берое” и „Дунав”, които по програма имат да играят срещу тях. С подарените точки тези отбори изпреварват пернишкия тим в крайното класиране и той изпада от майсторската група.
© Дон Бъч-Странски Все права защищены