“
Любовта в частност, се изразява и в това, че партньорите не могат да си омръзнат”В.Рибаров
В своята малка, но много наситена с аргументация книга “Що е любовта?” Артур Шопенхауер поставя неправилния въпрос “Кои жени желаем да притежаваме?” (Вж.: Артур Шопенхауер. Що е любовта? С. 1991, с.8), но с това повдига проблема, който всеки мъж разрешава по някакъв начин в любовта, ако е достигнал до разбирането, че именно тя – любовта, е ядро на съществуването под формата на преживяване. Според мен, правилният въпрос се свежда до това: коя е жената, с която постигаш хоризонта на споделената любов? А проблемът, който повдига А.Шопенхауер се свежда до следното. От една страна, като природна организация, мъжът, като че ли е полигамен. Тази позиция застъпва и А. Шопенхауер. В действителност, природата се е “погрижила” да резервира своето възпроизводство, което мъжът лекомислено афишира като своя сила, към което подтиква и митът за мъжа като силен пол. В тази насока въпросът пред мъжа е как да овладее страстта си, култивирайки я в хармонично развита емоционалност, способна да се слее с тази на своята интимна партньорка. Но овладяването на страстта е свързано със самото запазване на нормалната сетивност, която се разрушава под ударите на полигамията. От друга страна, пътят на моногомията се е утвърдил исторически като път за запазване на нормалното съществуване на индивида. Любовта е свързана с изживяване на удоволствието от нея, но тя е и защита срещу преждевременната деградация на индивидите. Възпроизводството на чуждия живот чрез раждането и възпроизводството на собствения живот, чрез любовта, се постига успешно в границите на моногамното семейство. Но семейството възниква и съществува там и тогава, къдего и когато разцъфти споделената любов, за да се преодолее успешно “краят” на семейството във връзка с отхвърлянето на отговорността по отглеждането на децата.
Борбата със страстта, от една страна и ръстът на социалното възпроизводство, позволяващо удържането на любовта на високото равнище на съпреживяването, гарантират тържеството на вечната любов като път на нормалността, който е и път на святостта, т.е. на онова божествено съществуване, което може да се приеме за нормално.
В поезията съществува традиция да се естетизира болката, т.е. онова съществуване, което е отвъд границите на нормалността. По този начин се създава привидността отклонението да се приема за нещо нормално, но парадоксът възниква, когато носителите на отклоненията започват да се борят с онези, които носят нормалността и тази борба най-често се разгръща във формите на интригата и на манипулирането.
Моят опит в любовта следва пътя на святостта и това се превръща в повод за истинска истерия, както срещу поезията, която разработвам, така и срещу личността ми и това се прави от хора, които се обявяват за творци и привъженици на идеята да се прави нова литература?! Ситуацията е “нормална”, защото новото като нормално, няма как да се утвърди в живота, ако не премери силите си със старото, с пошлостта, която се съпротивлява отчаяно с всички средства. Но въпросът в поезията е пределно конкретен. Отклоненията и патологията в любовта, нямат място в раздела “любовна лирика”, а постигането на това предполага наличието най-напред на зряла критика, но също така и на нова организация на създавания продукт в сайтовете за литература.
© Валери Рибаров Все права защищены