* * *
Свивам в пазвата
на своите спомени
нежен дъх,
заскрежил се от скитане.
И се връщам
отново във себе си,
опустяла
след дългото тичане.
Тъй е празно...
и толкова тъжно
да се търся
във сенки забравили
моя глас
и моето истинско -
допотопно до болка обичане.
В шепи стискам
на душата си вярата -
да не тръгне
по друмища тъмни
и сама
я захлопвам вратата
на сърдечните,
стенещи ритми.
Само вятъра
тихо прегръщам
във съня си,
но скришно от себе си.
Да не помня,
че много обичам,
да препускам
със него в мечтите си.
Да не помня
сълзите от чакане.
Да забравя
във себе си бурите.
Със бездомното,
тихо мълчание...
ще заровя следите
на думите...
на своите спомени
нежен дъх,
заскрежил се от скитане.
И се връщам
отново във себе си,
опустяла
след дългото тичане.
Тъй е празно...
и толкова тъжно
да се търся
във сенки забравили
моя глас
и моето истинско -
допотопно до болка обичане.
В шепи стискам
на душата си вярата -
да не тръгне
по друмища тъмни
и сама
я захлопвам вратата
на сърдечните,
стенещи ритми.
Само вятъра
тихо прегръщам
във съня си,
но скришно от себе си.
Да не помня,
че много обичам,
да препускам
със него в мечтите си.
Да не помня
сълзите от чакане.
Да забравя
във себе си бурите.
Със бездомното,
тихо мълчание...
ще заровя следите
на думите...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
