Ти откриваш за мен една тиха забрава,
отчаяно търсеща кратка изява,
не спираш да казваш - бъди все такава,
избери си лицето, което приляга.
С фалшива надежда заспивам до тебе,
в пълен синхрон с всичките в мене.
Не ми се налага да избирам в съня си
живота, в който да скрия страха си.
И времето спира, но аз не умирам.
Съществувам в този момент и разбирам.
Усещам, че съм, а не просто ме има,
усещам се цяла и по-малко ранима.
Не искам да бягам, обичам застоя,
където съм само моя и твоя.
Не се променям, не ставам различна,
няма нужда да се държа прилично.
Но все някога ще трябва да ме събуди
строгият ти глас, да ме убеди,
че е време да покажа маската си на света,
да поживея малко и в реалността.
© Златина Георгиева Все права защищены